19
Не, Николай Данилич не замълча. Отговорът му този път дойде необикновено бързо. И в него нямаше това, което очакваше и от което се боеше Зарко. Данилич не се бе разсърдил, не се бе разочаровал от своя млад приятел. Наистина, упрекваше го за проявеното малодушие, но това той правеше така леко, така безобидно, че Зарко дори възнегодува: «Жали ме! Не иска да ми се скара, да ме наругае. А аз не заслужавам това!»
«Ти сигурно вече съжаляваш за това писмо — пишеше Данилич, — сигурно се срамуваш от себе си. Защото човек, който толкова много е изстрадал, който толкова много трудности е преодолял, не може да не се срамува, когато се отчайва или пада духом от най-обикновени неща. Това е все едно да си победил мечка, а да се боиш от мишка!…»
Чуден човек е този Данилич! Сякаш бе погледнал в душата му и бе видял всичко, което ставаше там.
Между двамата се завърза редовна кореспонденция. Данилич беше много акуратен. И все по-нови надежди, и все по-нови сили вливаха неговите писма в душата на Зарко.
За есенната изпитна сесия Зарко не можа да се подготви — твърде малко беше времето за такъв важен и сериозен изпит. Но все пак не току-тъй мина цялото лято. Прочете веднъж всички учебници за трети прогимназиален клас. А по-голямата част от времето прекара в рисуване. Сега вече не така трудно му се удаваха и по-сложни модели. От постоянните упражнения краищата на ръцете му се бяха развили и втвърдили като своеобразни длани. Те не боляха, не посиняваха така бързо при напрегната работа и водеха молива или четката по грапавата рисувателна хартия уверено, както ръката на опитен художник. Сандъчето под кревата бе изпразнено от книгите, от тетрадките по писане и то отново постъпи на някогашната си служба. В него сега се съхраняваха десетки рисунки и скици на всевъзможни предмети, на животни, на птици, на насекоми и само няколко на хора. Хора той не искаше да рисува от натура — прекалено любопитни и нахално нетактични са те към недъгавите художници, а тази отвратителна черта липсва у животните и затова той предпочиташе да рисува само тях.
Учениците се завърнаха от младежките бригади и поляната отново загърмя от неудържимите викове: «Гоол!» Но сега там неотменно беше и Зарко. Заедно с всички викаше, заедно с всички играеше. И не криеше ръцете си. А защо да ги крие? С тях той вече вършеше всичко, което можеха да вършат другарите му със здрави ръце. И нещо повече дори — той можеше да рисува, а те не всички можеха.
Учениците започнаха учебни занятия. Но и Зарко започна! Разликата беше само, че те отиваха на училище, където им преподаваха учители, а той отиваше само до своята писмена маса и… си преподаваше сам. Помагаше му понякога само майка му. А вместо училищен звънец старият ветеран — будилник с трогателна добросъвестност отмерваше и оповестяваше Зарковите учебни часове.
Така изминаха дни, седмици, месеци.
20
Зад южния край на футболното игрище, където минаваше улица, недалече от колониалното магазинче на Евстрати, се намираше ниска продълговата сграда със зелени дървени щори на прозорците. Тук някога беше кръчмата на Дебелия шаран — едно ниско, дебело като бъчва човече, истинското име на което малцина от квартала знаеха. Тази кръчма беше свърталище на пияниците от целия «Южен редут» и почти всяка нощ зад спуснатите щори се чуваха животински викове, ругатни и трясък от чупене на шишета, столове и маси. Тук идваха на цели стада германците от лагеруващата в дъсчените бараки зад Парка хитлеристка моторизирана дивизия. Тук пропиваха оскъдните си заплати и не малко работници и дребни чиновници. А в една от вътрешните стаички до кръчмата, където живееше Дебелия шаран с бездетната си съпруга Нона, полицаите и тайните агенти се съвещаваха с услужливия съдържател. Там решаваха кой комунист или прогресивен човек от квартала трябва да бъде арестуван и кой трябва «безследно да изчезне». Навярно в тази стаичка бе решена съдбата и на бабината Рускина дъщеря Зинка.
Народният съд осъди Дебелия шаран на смърт, а имотите и кръчмата му бяха конфискувани в полза на държавата. Нона се отърва с «условна» присъда, може би само за това, че бе напуснала предварително мъжа си. Но все пак тя се надяваше, че като законна наследница ще си възвърне постройката и кръчмата.
Сега тази сграда беше предоставена на кварталното младежко дружество на СНМ. Тя бе ремонтирана, стените и таваните бяха измазани с вар, столовете и масите, поправени или заменени с нови, а на мястото на някогашния кръчмарски тезгях се издигаше малка естрада. Тук ставаха събранията, тук се събираха младежите и девойките от целия квартал и си устройваха вечеринки и забави, декламираха пламенни стихове за новия живот, изнасяха къси пиески и танцуваха под звуците на акордеон.