— Но аз не съм свършил! — смутен и поизплашен каза Зарко.
— Нищо! Не е нужно повече! — усмихна се учителят, сложи ръка на рамото му и искаше да му каже нещо ласкаво, одобрително, но само кимна с глава. — За днес сте свободен, можете да си отидете.
Учителите бяха не само изненадани, но и изумени от изпитната работа на безръкото момче.
— Как красиво пише — възхищаваше се откровено Павлов. — Истински калиграф! Та така и не всеки със здрави ръце може да пише!
— С правописа не е много добре! — каза Влахов. — Но погледнете само какъв стил има, каква здрава логика, каква култура! Това момче е прочело всички нови книги, които са излезли у нас досега, ето от самите цитати личи… — заразгръща той листовете.
— Те такива много четат! — съгласи се и третият член на комисията, художникът Диков. От започването на изпита досега той за пръв път се обаждаше. Диков беше от онзи тип хора, които нямат собствено мнение дори и при очевидни истини и които винаги поддържат това, което казват другите.
— Със спокойна съвест можем да поставим оценка «отличен» — каза Влахов. — Има ли някой нещо против?
Не, никой нямаше нищо против.
И само след няколко минути директорът Хрулев вече докладваше по телефона в министерството:
— Да, да, другарю Арабаджиев, и по двата предмета с пълно отличен. Но все пак… ето какво… ще се съгласите навярно, моля ви…
— Рано е още да се съгласявам, другарю директор! — сряза го Арабаджиев. — Докладвайте утре и за другите изпити! — и затвори телефона.
Сега вече Хрулев беше не само огорчен, а и озлобен.
Но на другия ден все пак трябваше да докладва, че и изпитите по геология и минералогия Зарко бе издържал с отличие.
Оставаше сега най-трудното — изпитът по рисуване и декорация.
В сряда сутринта Зарко пристигна в училището с половин час закъснение. Поради неочаквано спиране на електрическия ток трамваите бяха спрели и той трябваше да върви пеш. Неговото неявяване в определения час директорът бе изтълкувал като доброволно отказване от изпита и дори се канеше вече да докладва на Арабаджиев. Но тъкмо вече бе взел телефонната слушалка, видя през прозореца, че Зарко идва тичешком. Той се ядоса, остави слушалката и излезе в коридора.
— В колко часа трябваше да бъдеш тук? — посрещна го той, като посочи с пръст към часовника в коридора.
— Но трамваите… другарю директор, трамваите спряха… — заоправдава се, едва дишайки от умора, момчето.
— Върви в рисувателния салон! — кимна той към близката врата.
Зарко влезе, без да чука. Това беше голяма правоъгълна зала, край стените на която имаше стъклени шкафове като тия в коридора на училището. В тях бяха подредени най-различни керамични предмети, препарирани птици и животни. В дъното на салона около една голяма маса бяха насядали десетина девойки в сини работни манти и учителят Диков, също в синя дълга манта, им обясняваше нещо.
Като видя влязлото момче, Диков остави девойките, отправи се към него и мълчаливо му посочи с ръка да седне до една малка масичка. После той извади от едно чекмедже рисувателен блок и молив, сложи ги пред него и все така мълчаливо, сякаш свещенодействуваше, се спря пред един от шкафовете с препарирани птици. Дълго мисли и най-после извади една сврака върху плоска дървена подставка.
Зарко беше смутен и уплашен. В присъствието на всички тия непознати девойки ли трябва да рисува? А нямаше ги другите членове от комисията, инак той би помолил младия и симпатичен литератор Влахов да отстрани тия момичета или поне изпитът да се проведе в друга стая. Той се срамуваше да погледне към дъното на салона, но чувствуваше върху себе си любопитните погледи на девойките.
Диков прикрепи свраката върху висока стойка така, че откъм Зарко на пръв план изпъкваше опашката, а главата, наведена в кълвящо положение, едва се виждаше откъм тиловата част.
— Нарисувай ми тази гарга! — каза той и отново отиде при групата девойки.
Първата мисъл, която мина през главата на Зарко, беше да стане и да избяга. Та нима този суров, винаги мълчалив и намръщен учител не можеше да съобрази, че един млад човек като Зарко ще се стеснява и ще се бои от чуждите погледи? Не, не, може би всичко това беше нарочно нагласено така от Хрулев. Но нека!
Като се поколеба малко, Зарко решително отвори празния блок, взе молива, огледа добре модела пред себе си и започна да рисува. Стараеше се да не обръща внимание на тези, които го гледаха, мъчеше се да си представи, че е съвсем сам в своята стаичка и че рисува не за изпит, а просто за свое удоволствие.
Неведнъж Зарко бе рисувал свраки от натура. Тия нахални и грабливи птици често навестяваха вишната под неговия прозорец в къщи. Две дори бе уловил някога с примка от конски косми на царевичен кочан. И сега той още от първите няколко щрихи разбра, че е на правилен път, че рисунката му ще бъде сполучлива. Това му даде смелост и той наистина се откъсна от действителността, наистина престана да мисли за тия, които го гледаха със съжаление или иронична усмивка.