Най-после влакът спря на гара Пелинково. Зарко слезе, пъхна ръце в джебовете на полушубката си, която майка му бе направила от стария му ученически шинел и тръгна да търси училището. Духаше остър, студен вятър и набиваше снега в лицето, под яката, под реверите на полушубката му. Скоро стигна до някакви огромни здания с големи фабрични комини. Нямаше съмнение, че това е заводът. Значи, точно на противоположната страна, както му бяха обяснили, отвън линията, се намира училището.
Той прекоси железопътния прелез и с отмалели от вълнение крака тръгна на север. Изведнъж в далечината през гъстата мрежа на снежинките забеляза дълга редица от хора, които вървяха бавно по бялото, затрупано тук-таме с малки преспи сняг шосе. Ускори крачки и ги настигна. Бяха учениците от заводското училище, които навярно се връщаха от утринната си закуска в стола. И момчетата, и момичетата бяха в нови тъмносини шинели, препасани с широки кожени колани, с кафяви туристически обувки и фуражки. Имаше нещо трогателно мило в тях. Несвикнали още с униформата, те вървяха някак сковано, с видимо усилие и когато разговаряха помежду си, смешно извръща ха само очите си един към друг, защото новите корави яки на куртките им още не позволяваха свободно движение.
Зарко се изравни с последните двама — едно ниско, пълнобузесто момче, другото по-високо, русо и слабичко, — които едва кретаха с тежките си твърди обувки.
— От кое училище сте? — реши той да провери дали не е сбъркал посоката.
— Ей от това! — посочи вляво с ръка бузестото.
— От заводското ли?
— Ъхъ! — помъчиха се да врътнат глави и двамата, но това не им се удаде напълно.
«Селянчета!» — помисли си Зарко и остана назад, за да почака, докато учениците се приберат в помещенията на пансиона.
След няколко минути той вече стоеше изправен мирно в скромничко, но уютно подредения кабинет на директора и с разтуптяно сърце чакаше той да довърши телефонния си разговор с някакъв инженер от завода.
Константин Ралев изведнъж му се понрави. Това беше слаб, около шестдесетгодишен мъж, с бели като сняг коси, вежди и мустаци, с високо открито чело и големи кафяви очи, които гледаха изпод очила в рогови рамки топло, откровено, без никакъв признак на двуличие. Той говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, а в гласа му имаше нещо родно, близко, като у човек, който може и да ти се скара, да те наругае, но все пак не можеш да му се разсърдиш.
— Кажи сега, момче, какво има? — каза директорът, като остави телефонната слушалка на вилката.
— Аз съм Захари Белев.
— А! Пристигна ли вече? Зная за тебе. Говорихме с другаря Арабаджиев. — Директорът хвърли поглед към празните долу ръкави на момчето и за да не се изкушава от ново любопитство, безцелно започна да подрежда книжата по бюрото си.
В стаята настъпи тишина, която се нарушаваше само от шумоленето на книжата. Зарко стоеше в напрегнато очакване.
— Сега ето какво — заговори отново Ралев, — ние решихме да те приемем. Но… искам да ме разбереш добре и да не се огорчаваш: приемаме те, така да се каже, пробно, до края на първия срок, тоест — до Нова година. Ако с учението и с работата си ти докажеш, че си способен и можеш да вършиш всичко, както другите, ще останеш до края на курса. А ако не успееш, ти сам ще разбереш, че…
— Съгласен съм и много ви благодаря, другарю директор — пламна целият Зарко.
— Добре! Считай се засега като редовен ученик при нас. Ще получиш униформа, храна, легло в пансиона, учебници и всичко, каквото получават другите.
— Благодаря, другарю директор! — повтори Зарко и едва задържа радостните си сълзи.
— Директорът натисна бутончето на електрическия звънец на бюрото си. Влезе училищният прислужник, висок, попрегърбен, но държелив старец, с тъмносиня като на ученик куртка.
— Бай Стайко, кажи на дежурния учител да събере децата в голямата учебна стая, имам нещо да им говоря.
«Да събере децата!» — отекна гальовно в сърцето на Зарко. Директорът чувствуваше всички тия дошли от разни краища на страната момчета и момичетата като свои родни синове и дъщери.
След малко те вече бяха в голямата учебна стая и директорът, като избърсваше с кърпичка запотените си очила, заговори бавно, търсейки най-подходящи думи:
— Деца, сред вас идва още един ученик. Казва се Захари Белев. — Той помълча, намести очилата на носа си и продължи: — Захари е пострадал от една мина…