— Откъде знаете, че се казвам Зарко?
— Зная. Казаха ми. Аз съм новата възпитателка…
— Извинете! Помислих ви…
— Няма нищо! Случва се! — прекъсна го бързо девойката. — Но да оставим всичко това. Дойдох да се запознаем, да поговорим. Казвам се Надя Танушева. Може ли да поседнем, няма ли да закъснееш за храна?
— Не, заповядайте! Аз и без това нямаше да ходя.
Двамата седнаха до масата и поведоха дълъг разговор. Танушева питаше подробно за всичко. Тя вече бе научила много неща от директора, от учителите, от секретарката, знаеше по имена няколко от учениците и ученичките. Но това, което й разказа Зарко, тя отникъде не би могла да научи и затова беше много доволна. Той не забрави да спомене и за избягалите ученици, за случката между Пройчо и Трифон.
— Трябва да се действува бързо и енергично, другарко Танушева — завърши Зарко. — Нужни са тук не само учителите и възпитателите, а нужен е и здрав другарски колектив. Трябва ни младежко дружество.
— А нима не е идвал никой от околийския комитет на СНМ.
— Не, не е идвал… А може би е идвал, но не зная.
— Ясно-о! — проточи замислено Танушева и помълча, барабанейки с пръсти по масата, а после изведнъж каза: — Аз те познавам доста отдавна, говорил ми е за тебе другарят Чапай.
— Чапай! — подскочи Зарко от изненада. — Вие се познавате с другаря Чапай?
— Че какво чудно има в това? Бяхме заедно в младежка бригада. А после бях за малко и организационен работник, преди да завърша курсовете за възпитатели.
В началото младостта и външният вид на девойката не вдъхваха никакво доверие и авторитет на Зарко. Но когато тя каза, че е била бригадирка, че е завършила курсове и че лично се познава с Чапай, същият този Чапай, който е бил командир на партизански отред, той я загледа с надежда и с блеснали от радост очи:
— Ще се оправим, значи?
— Надявам се. Но ми трябват само няколко здрави, сигурни, добри момчета и момичета. Има ли тука такива?
— Има, другарко Танушева. Тук всички до един са добри, та даже и този Трифон, за който ви казах, макар че обича малко да псува.
— Имаш ли предвид някой за председател на дружеството? По-силен, по-авторитетен, когото всички обичат?
— Пройчо! — отговори Зарко, без да се замисли. — Това е момче със силен характер, честен е по душа и доста е препатил. Обича малко да се налага, но с другарска критика и съвети ще се оправи.
Откъм железопътния прелез по шосето се зададе колоната на учениците, които се връщаха от стола. Надя Танушева стана:
— Благодаря ти, Зарко! Надявам се, че ще станем добри приятели и ще си помагаме един на друг.
— Не знам, другарко Танушева — наведе поласкан глава Зарко. — Аз с всички сили ще се мъча да ви помагам…
— Добре! — каза девойката, излизайки. — А колкото за дружеството, ти имаш пълно право. Ще трябва незабавно да го учредим.
От този ден положението в училището започна да се променя. Тази слабичка девойка, скромна, като обикновена ученичка, се оказа човек с необикновена воля и замах. Веднага след учебните часове тя свика общо събрание и изнесе беседа за необходимостта от организиран живот, от младежко дружество в училището. После поговори с този, с онзи от учениците и ученичките. А след два дни дружеството вече съществуваше. В него засега влизаха само осем души — пет момчета и три момичета, които бяха доказали с документи, че са дошли тук като редовни членове на Съюза. Имаше и други седем души, които Зарко нарече «резервни» и които веднага трябваше да пишат на село за картите или документите си.
Рано сутринта на третия ден ръководството на дружеството стоеше пред вратата на дирекцията и чакаше директорът да се освободи от някакъв твърде разговорлив посетител, който повече от половин час вече стоеше вътре. Тук бяха председателят Пройчо, секретарката Влада Друмникова и културнопросветникът Зарко.
Водеше ги възпитателката Надя Танушева. Тя трябваше да ги представи на директора като новоизбрано ръководство на дружеството, а край това и да спасява положението, ако случайно някой се забърка и започне да говори нередни неща.
Най-после посетителят излезе, но тъкмо Пройчо се канеше да почука на вратата, зад гърба му се разнесе познат глас:
— И аз ще дойда с вас, майка му стара!
Беше Трифон. Пройчо се отдръпна от вратата, погледна го и се намръщи: «Ще изтърсиш пред директора някое „майка му стара“ и ще развалиш цялата работа!» Но Влада, която вече добре познаваше характера на Трифон и знаеше, че тук може да стане скандал, побърза да каже: