— Е, нека дойде, няма да пречи! Ще бъде един вид представител на широките маси…
Представителят на «широките маси» великодушно одобри тая защита и подари на Влада една от своите редки усмивки, а след това отправи умоляващ поглед към възпитателката.
— Нека дойде — каза и Танушева. — Само че, Трифоне, гледай да не изпуснеш пред другаря директор някоя… нали ме разбираш?
— Бъди спокойна другарко Танушева, аз чак в Истанбул съм ходил и пак… Майка му стара!…
— Добре, добре! Хайде, Пройчо, че скоро ще бие камбанката за закуска.
Петимата влязоха и когато Константин Ралев разбра, че това са не какви да е хора, а ръководство и представители, остана приятно изненадан:
— Заповядайте, другари, седнете! Ще поговорим какво може да се направи.
Оказа се, че Константин Ралев знаеше всичко, за което бяха дошли да му разкажат петимата. Този стар педагог комунист, който вече бе навършил години за пенсия, но все още не можеше да се откъсне от професията си, със своя дългогодишен опит, със своето набито око отдавна бе видял, че работите в училището вървят зле. И това се бе отразило на здравето му. От тичане, от разправии, от нерви той бе изгубил съня си и спеше само три-четири часа на денонощие. Но това никой не знаеше. В училището нямаше партийна организация. Между учителите нямаше нито един партиен член, с когото би могъл да се посъветва, да обсъдят положението. И затова сега той се радваше на тия млади хора, които бяха дошли с искреното желание да му помогнат.
— Сега ето какво, другари — каза Ралев, след като търпеливо изслуша малко нестройния, но обективен и точен доклад на Пройчо, — това, което казвате, е така. Децата имат пълно право да недоволствуват. На какво прилича това — да няма къде да се изкъпеш, да се изпереш, да нямаш учебник, да нямаш пантофки или чехли, с които да замениш калните си обувки, когато влизаш в спалнята, да нямаш най-елементарни учебни помагала и удобства?…
Всички с внимание и интерес слушаха, а Трифон бе сбърчил в недоволна гримаса дългоносото си лице и беше готов да каже: «Ей, майка му стара, ами че като е така, защо не вземете мерки?» Но възпитателката овреме го забеляза и като се премести уж случайно към него, настъпи го по крака, за да му припомни обещанието.
— Виждам всичко, другари — продължи бавно директорът, сякаш обмисляше всяка своя дума, — но с празни ръце нищо не мога да направя. Заводът не отпуща предвидените средства. — Тук той замълча, а после добави: — И не всъщност заводът, а един-единствен човек пречи…
— Аз го знам кой е — не се стърпя Трифон, — директорът Панчугов? Ама…
Какво ще кажете, другарю директор — побърза да прекъсне Трифон Пройчо, — ако отидем и при другаря Панчугов?
— Идете. Само че не знам как ще ви посрещне! — Ралев въздъхна и не каза повече нито дума, но лицето му ясно говореше: «Труден човек е той, няма да ви разбере, големи разправии съм имал с него!»
— Ще отидем, пък даже и да ни изпъди! — обади се Танушева и стана. Станаха и другите. — Довиждане, другарю директор! Много ви благодарим за любезния прием.
— Довиждане! Идвайте пак! Ще поговорим, ще помислим заедно. «Два клинеца по-здраво стягат» — казва народът.
До сигнала за закуска имаше още време.
— Да вървим, другари! — каза Танушева и на мургавото й леко изпъкнало чело се вряза бръчка.
— Да вървим! Веднага! — каза Пройчо. — Макар че може да закъснеем за закуска!
— За общото благо може веднъж и да не ядем! — обади се Влада.
Пред кабинета на Панчугов те дълго спориха с една необикновено руса, с оксиженирани коси и кървавочервени устни секретарка, която не искаше да ги пусне дори в чакалнята.
— Другарят директор е зает и никого не приема.
— Вие му кажете, че е дошла делегация от заводското училище и че иска да говори с него по важна и сериозна работа! — каза Танушева.
— Казах ви, другарят директор е зает. Подписва документи и писма. Елате друг път! — обърна се секретарката и с високомерна презрителна гримаса се скри в стаята си.
— След мен! Изкомандува Пройчо и докато оксиженираната усети какво става и му попречи, той почука на вратата с порцеланова табелка «Директор» и почти веднага след това отвори.
След него един по един влязоха вътре и другите.
Зад масивно дъбово бюро, на което имаше три телефона и лампа с красив абажур, седеше около четиридесетгодишен мъж, върху плешивото теме на когото бяха зачесани редки коси, идващи откъм лявото ухо. Той закусваше с мляко и бисквити. От неочакваното посещение директорът едва ли не разля млякото върху тъмнокафявия си, съвсем нов костюм и учудено устреми поглед в Пройчо: