— Какво има, кой ви пусна тук?
— Те сами, другарю директор…-появи се отнякъде оксиженираната секретарка. — Аз не ги пущах, казах им, че сте зает…
— Идваме по важна работа и не можем да чакаме! — намеси се Надя Танушева. — А и оказа се, че не сте много зает.
Панчугов се изправи. В очите му светнаха гневни пламъчета. Той не беше свикнал да му се говори с такъв тон.
— Ние сме от ръководството на младежкото дружество при заводското училище — уведоми го Пройчо.
— Е? И какво има?
— Лошо е при нас, другарю директор! — намеси се смело Танушева. — Липсват най-елементарни условия за живеене и учение. Учениците ще се разбягат, въшки са ги налегнали…
— Баня ли сте дошли да искате? — прекъсна я почти с крясък Панчугов. — А в къщи на село все с бани и удобства ли сте живели досега?
Танушева помълча, за да не избухне. Тя огледа комфортно уредения кабинет на Панчугов с кожени меки кресла, със скъп персийски килим, в който краката потъваха като в гъста трева, и задъхана, едва сдържайки гнева си, каза неочаквано меко и за самата себе си:
— Не, другарю директор, не сме живели… Но туй не е вече лукс, а необходимост.
— Не е лукс, не е лукс! По-добре от вас знам аз какво е лукс и какво не е — каза заядливо Панчугов. — Но я ми кажете кой ви изпрати тука, Ралев ли?
— Не! Никой не ни е изпратил — заговориха изведнъж всички. — Ние сами…
— Та ние не сме вече малки, другарю директор! — каза Влада, подръпвайки Трифон изотзад да мълчи.
— Не сте малки, а не знаете как да се държите! — устреми Панчугов ядно святкащи очи към Зарко. — Ето, този там си позволява нахалството да стои пред мен, пред директора на завода, с ръце в джобовете! На какво прилича това?
Младежите неловко се спогледаха, без да отговорят. А Зарко така силно се изчерви, че сякаш от лицето му щеше да капне кръв. Той машинално пъхна ръцете си още по-дълбоко в джебовете, но размисли малко и изведнъж ги извади навън. Панчугов се сепна изненадан, направи крачка-две, а след това попита:
— А ти какъв си там, в училището?
— Ученик! — отговори вместо Зарко Трифон, който сега вече явно искаше да направи тук скандал.
Панчугов намръщен и с пренебрежение продължаваше да гледа Зарко, а после отиде зад бюрото си:
— Така! Значи такива ги подбира там Ралев?… Нищо не заслужава той, нищо не заслужавате вие!…
— Добре! — направи крачка към него Танушева и продълговатото й лице пребледня, а бръчката между очите й стана още по-дълбока. — Ние не сме дошли тука да хленчим, да ви се молим!… Довиждане, господин Панчугов! — Тя нарочно не каза «другарю директор», а на думата «господин» особено силно наблегна и с бързи стъпки се отправи към вратата, последвана от другарите си. Най-назад остана Влада, която с усилие сдържаше Трифон да не каже нещо необмислено.
Пред вратата на стола петимата се спряха. Времето за утринна закуска още не бе минало, но сега никому не бе до ядене.
— Гад! — процеди през зъби Пройчо. — Никак не можех и да си помисля, че е такъв!
— Ти, Зарко, не се огорчавай! — каза Влада. — Това не е човек! Кой знае по каква случайност е станал директор…
Но Зарко не я чу. Бащинското отношение на директора Ралев, добродушието и привързаността на другарите му, доверието, което му бе оказала Танушева — всичко това го бе накарало да забрави през тия дни за своя недъг. И сега думите на Панчугов по-силно и по-жестоко от всеки друг път нараниха душата му.
«Ако у него няма справедливост, ако няма чувство за отговорност, няма ли поне жалост! — мислеше си Зарко, но изведнъж се усмихна горчиво: — Жалост! Собственият ми баща няма към мене жалост и ме захвърли, а аз у чуждите я търся!» И той неусетно за самия себе си каза:
— У такива по̀ бива да се търси човечност, другари! Не трябва да ги молим! С тях трябва да воюваме…
— А бе, ех, майка му стара, защо не ме оставихте барем две думички да му кажа аз на него — запали се Трифон. — «Ти, другарю Панчугов, щях да му река, погрешно си дошъл тука. Мястото ти сигурно е празно пред Народния съд, там, дето съдят сега разни вредители…»
— Стига, другари! — охлади огъня им Танушева. — Хайде да си вървим! Имам една хубава идея, трябва да я осъществим.
… След два дни в заводския стол, където се хранеха на смени повече от шестстотин работници и работнички, се появи интересен стенвестник, посветен почти изцяло на директора Панчугов. Централната карикатура представяше директора, заобиколен от едри като овчарски кучета породисти въшки, от устата на които излизаше написано с букви по едно «бау-бау». Панчугов сочеше с ръка към няколко бягащи в далечината заводски ученици с куфари в ръцете и насъскваше въшките: «Дръж, Белке! Хапи, Сивчо! Не ми трябват трудови резерви!» Зарко с удивителна точност бе предал голямата ъгловата глава на директора със зачесаните върху плешивината редки коси. Даже и без никакъв надпис или обяснение всеки би познал, че това е Панчугов.