И сякаш нарочно, за да го обърка съвсем, Зарко продължи:
— Аз ви моля да ме настаните във формовъчния отдел на механичните колела, там, където се правят електрически изолатори.
Горанов прокара два-три пъти ръка по бухналата си коса и каза:
— Щом като искаш, добре! — Той се надяваше, че Зарко в последния момент ще размисли и ще се откаже, но се излъга.
— Благодаря ви, другарю Горанов! — каза момчето. — Ще се помъча да не ви посрамя…
Учителят стана. В очите му се четеше и изненада, и съжаление, но и решимост да изпълни обещанието си. Предварителната благодарност на Зарко вече го задължаваше да направи това.
Беше още рано до сигнала за вечерна проверка, но Зарко легна, зави се презглава с одеялото и не отговаряше на нито една от закачките и шегите на другарите си. Даваше си вид на отдавна заспал. Една мъчителна мисъл като с длето дълбаеше душата му: да избяга ли завинаги оттук, или да отиде на другия ден в завода, където го очакваха нови изпитания, огорчения и разочарования? Късно след полунощ той реши: «Ще остана!» И веднага заспа.
Но сънят му беше неспокоен, кошмарен. Сънува, че се намира ма някакъв голям панаир, където сред шума и гълчавата се извиваше гласът на същия онзи слабичък и висок работник от барабанния цех, който викаше: «Ей-ей! Паяк, паяк! Тичай, народе, да видиш чудото на природата — човека — паяк!» Той забърза в обратна посока, но изведнъж пред него се изпречи баща му: «Чакай, защо бързаш?» Зарко се спря, понечи да сложи натежалата си глава на бащините си гърди и да му изплаче мъката си. Внезапно го лъхна миризма на спирт, тютюн и пот. Погледна в лицето му, но не можа да го види — то се губеше зад някакъв тъмен воал. И отново до ушите му сега още по-силно достигна гласът: «Паяк, паяк! Тичай, народе!» Зарко хукна да бяга. «При мама! По-скоро при мама!» — мина му през ум.
— Ти вече си голям, Зарко! — застана майка му неочаквано пред него — Та аз няма вечно да съм жива. Научи се да живееш, да се защитаваш сам! Не забравяй, животът не е лек. Успяват само силните! — После тя го прегърна, както го прегръщаше някога в детските му години, и той забрави всичко.
11
Преди 9 септември 1944 година, когато завод «Венера» още беше частно капиталистическо, предприятие, произвеждаше само порцеланови домакински съдове. Сега народната власт бе решила в най-късо време да електрифицира и индустриализира страната и затова се чувствуваше остър недостиг на електроматериали. Заводът произвеждаше повече от двеста вида артикули и предимно «дюрферунги» за електроцентралите, юзините и далекопроводите, изолатори от различни форми и големини, корабни, тролейни и трамвайни обтегачи, ключове, бушони, розетки, контролни табла и всичко онова, което бе необходимо за електропромишлеността. Нужна беше работна ръка, нови кадри, майстори и ръководители. Тази именно нужда трябваше да запълнят един ден учениците от заводското училище.
Рано сутринта в определения ден, когато над стихналото заснежено село се изви дрезгавият и проточен вой на заводската сирена, заедно с работниците в завода влезе и колоната ученици. Те бяха облечени в сини, съвсем нови работни ватенки. Със списък в ръка отпред вървеше Горанов и още от първата врата учениците започнаха да намаляват. Като разпредели всички по цехове и ги изпрати да вървят по местата си, учителят каза на Зарко да го почака за малко и бързо изчезна по посока на формовъчния цех. След няколко минути той се показа на вратата и го извика с ръка.
При механичните грънчарски колела, където се изработваха няколко вида електрически изолатори, вече имаше трима от Зарковите другари. Тук бяха Пройчо, Павката и Трифон. Всеки от тях стоеше отстрани до своя майстор и с интерес наблюдаваше работата.
— Тук! — посочи с ръка Горанов. — Засега ще бъдеш при бай Васил, а после ще видим… — и той забърза към другите цехове, да види дали всички ученици правилно са се настанили.
Този, когото учителят нарече бай Васил, се обърна само за миг, погледна под простичките си телени очила момчето и пак продължи работата си при колелото, върху шайбата на което се въртеше почти готов вече изолатор. Той заглади с метално шаблонче краищата му, мина по него с мокра гъба и се зае да го сваля от шайбата.
Зарко гледаше не толкова работата, колкото майстора. «Трябва да е около петдесетгодишен. Веселяк или присмехулко» — преценяваше той, като се взираше в широкото му скулесто лице с високо чело и бадемовидни очи, от краищата на които се пръскаха лъчеобразно множество ситни бръчици.