Когато след около половин час се върна от училище Магда, Зарко през сълзи й разказа за това, което се бе случило.
Тя разбра. Мъжът й бе забравил в старото си сако тайни и опасни за него и приятелите му документи.
Магда никога не любопитствуваше за работите на мъжа си и нямаше навик да бърка в джобовете му. Смяташе това за недостойно. Но сега искрено съжаляваше, че не бе надникнала поне веднъж в тия документи. Може би с това щеше да се предотврати нещо лошо, нещо страшно, което се подготвяше.
Тя уморено седна и се облакъти на масата.
Зарко все още не можеше да разбере добре какво се бе случило. Та какво всъщност лошо имаше в това, че документите не били в сакото, а под възглавницата на леглото? Съвсем случайно той бе прочел едно смешно, чуждестранно име — Джон Н. Никълсън, — навярно английско или американско.
4
Беше четвъртък. Магда както обикновено отиде рано в училище, а Зарко, който имаше учебни занятия следобед, остана сам и дълго лежа в леглото, защото в стаята беше студено. Като прочете уроците си, той скочи, облече се набързо и се зае да подреди стаята. На масата майка му бе оставила бележка: «Закуската ти е в нощното шкафче, постарай се от нея да не остане нито троха! Иди у леля си Мариола и занеси купоните. Целува те: мама».
Зарко отвори шкафчето и се ядоса: за да се нахрани той, майка му бе отишла на работа гладна. Парчето хляб и малко сирене, които бяха останали от вечерта, стояха непокътнати.
— Няма да ям! Така да знаеш! — каза сърдито той, сякаш майка му беше пред него. — Аз не съм вече хлапе, да ме глезиш.
Той случайно видя нацупеното си лице в огледалото на стената, стана му и смешно, и срамно.
— Я виж ти какъв съм бил, когато съм сърдит! Намръщено прасе! — облещи се той в огледалото и започна да оправя леглото.
После премете стаята, слезе в зимника, донесе въглища, приготви подпалки, за да не се мъчи майка му, когато се върне, облече шинела и тръгна да излиза, но до вратата се сети за нещо и се върна. Измъкна чекмеджето и взе завитата във вестник рисунка. Реши, ако му остане време, да намине и към баща си в министерството. Може би ще му се удаде да поговори с него от сърце. Баща му идва в къщи почти винаги пиян, но на работа в министерството навярно не ще посмее да се яви нетрезвен — там има началства, няма да му позволят.
Той реши, че по пътеката през боровата гора на Парка е по-близо, и като вдигна яката на шинела си, тръгна с широки и бързи крачки.
Над боровата гора се кълбеше мъгла. Тя се промъкваше между стъблата и клоните на дърветата и оставяше по тях бели сребристи следи. Обронили тъжно корони, боровете стояха печално замислени и с безразличие гледаха надолу, където се чернееха оголени шипкови храсти и тръне.
Зарко вървеше по застланата с борови игли пътека и си подсвиркваше весела училищна песничка. Изведнъж той се спря изненадан. Встрани от пътечката между сухите листа около един шипков храст се подаваше крайчецът на някакъв, изпъстрен едва ли не с всички цветове на небесната дъга, цилиндричен предмет. Наведе се, огледа го. Беше красива детска играчка е големина на водна чаша. Може би целулоидна бебешка дрънкалка или тенекиен пумпал свирец. Дали не бе паднал от джеба на човека, който вървеше напред? Зарко изтича, свирна пронизително с уста, извика колкото сили имаше, но човекът беше вече далеч. Той се върна, взе внимателно интересния предмет, полюбува му се, а после го пъхна в джоба си и тръгна с ускорени крачки.
У лелини си Зарко не се бави никак. Напразно старата жена го кани да поседне, да изпие чаша липов чай и да й разкаже нещо за родителите си.
— Бързам, лельо, друг път ще дойда. Имам работа сега — и той изхвръкна навън.
Пред бялата каменна сграда на министерството имаше много хора, които чакаха да настъпи приемният час. Портиерът познаваше Зарко и го пусна да влезе без пропуск. Момчето тичешком изкачи постланите с широка пътека стълби, вземайки стъпалата по две и по три наведнъж, и скоро се озова пред стаята на баща си. Почука и влезе.
Тук Зарко бе идвал няколко пъти още в началото, когато баща му постъпи на работа. Обстановката в стаята беше съвсем проста: обикновено, доста употребявано бюро, два прости дървен и стола и по средата — висока, дълга маса, а зад нея шкаф с различни по големина и форма шишета, стъкленици, епруветки и апарати. Приличаше на химическа лаборатория.
При баща му имаше някакъв военен с ъгловата плешива глава, който бе станал вече да си върви, но все още бъбреше нещо недоволно й сърдито. Зарко постоя в нерешителност до вратата, преценявайки дали трябва да остане, или да излезе, но в този момент плешивият тръгна и той, за да му направи място, пъргаво се отмести зад високата маса до шкафа.