Юрий Тинянов
Восъчната персона
ПЪРВА ГЛАВА
Докторе любезни, по-бързо изцери ме,
от раната люта завчас отърви ме.
1
И в четвъртък падна пиене. Хем какво пиене падна! А сега той викаше деня и нощя и прегракна, сега умираше.
А какво пиене падна в четвъртък! Но сега архиятърът Блументрост почти не даваше надежда. Тогаз караха Яков Тургенев да сяда в един леген, а в легена имаше яйца. Но тогаз не се развесели и му беше тежко. Тургенев бе стар човек, квочеше като кокошка и после плака — видя зор.
Каналите не бяха довършени, пътят край Нева се рушеше, неизпълнение на заповедта. Нима наистина ще умре тъкмо сега, насред толкоз трудове недовършени?
Сестра му го преследваше: тя беше хитра и злобна. Монахинята не можеше да го трае: тя беше глупава. Син му го мразеше: беше упорит. Любимецът му, миньонът Данилич — крадец. И се откри едно писъмце от Вилим Иванович до стопанката, с рецепта за напитка, за една такваз напитчица, не за някого другиго, за самия стопанин.
Той се замята с цялото си тяло на кревата, чак до платнения балдахин, креватът се разлюля като кораб. Туй бяха гърчове от болестта, ала и той самият се тръшкаше нарочно.
Екатерина се надвеси над него с онова, с което бе грабнала душата му, месото му — с гърдите си.
И той се подчини.
Които само до преди два месеца бе целувал господин камерхер Монс, Вилим Иванович.
Той се умири.
В съседната стая италианският доктор Лацарити, мургав, дребничък и хилав, грееше червените си ръчички, а другият, ингилизинът Хорн, точеше дълго и остро ножле — да го реже.
Монсовата глава я накиснаха в спирт и сега тя стоеше в една стъкленица в кунщкамората за науката.
На кого ще остави цялата таз голяма наука, цялата таз уредба, държавата и най-сетне всичките тез художества?
О, Катя, Катя, майко! Омразнице!
2
Данилич, херцог Ижорски, сега изобщо не се събличаше. Седеше си в спалнята и подремваше от време на време: не идат ли?
Той отдавна беше се научил да седи тъй и да подремва седешката: чакаше, че ще загази за ограбването на манастирите, за почепската делба и за многото подкупи, които бе вземал: от едного сто хиляди, от другиго — петдесет рубли; от градове и мужици; от какви ли не чужденци и от кралския двор; а после — при търговете на чуждо име — за обличане на войската, за шиене на гащи от изгнил плат; и направо от държавното съкровище. Той имаше остър, пламенен нос и сухи ръце. Обичаше всичко да свети в ръцете му, да има от всичко по много и всичко да е от най-хубавото, всичко да е стройно и изпипано.
Вечерно време правеше сметки на загубите си:
— Василевският остров ми бе подарен, а после изневиделица отнет. При последното награждаване по войската ме прескочиха. И само едно може да ме утеши — ако ми подарят град Батурин.
Светлейшият княз Данилич обикновено викаше своя министър Волков и го караше да му дава отчет колко имоти му се водят към днешна дата. После се заключваше, спомняше си последната цифра, петдесет и две хиляди поданици, или си спомняше за кланицата и фабриката за мас, които имаше в архангелския Град — и чувствуваше известна потайна сладост край самите си устни, сладост от имотите, от това, че има много, повече от всички, и че всичко туй расте. Той бе водил войски, бе строил бързо и съвестно, бе прилежен и работлив, но вече няма походи и се свършиха каналните строежи, а ръката му продължаваше да е суха, да усеща сърбеж, работа й трябваше на нея или й трябваше женска, или рушвет?
Данилич, княз Римски, обикна рушветите. Той вече не можеше да обгърне с очи всичките си имоти, градовете, селата и хората, дето му принадлежаха — и понякога сам си се чудеше:
— Колкото повече имам, толкова повече ме сърби ръката.
Понякога се събуждаше посред нощ в дълбоката си алкова, гледаше Михайловна, херцогиня Ижорска, и въздишаше:
— Патка, патка си ти!
После извръщаше пламнало око към прозореца, към азиатските цветни стъкълца, или се заглеждаше в кожения изрисуван таван и пресмяташе колко ще изкяри от държавата, за да посочи в сметките по-малко, а в действителност да получи повече жито. И излизаха я петстотин хиляди, я цели шестстотин и петдесет хиляди рубли. И изпитваше уязвление. После пак дълго гледаше Михайловна:
— Я си виж зурлата!
И тогава пъргаво и бързо напъхваше ходила в татарските си пантофи и отиваше в другата стая, при балдъза си Варвара. Тя го разбираше по-добре, с нея си приказваха за какво ли не чак до заранта. И туй му услаждаше душата. Старите глупци казваха, че не можело тъй, грехота било. А стаята е съвсем наблизо и може. Туй му придаваше държавническа смелост.