И макар говорите да бяха различни: шведски, немски, турски, френски и руски, но всички пиеха по руски и по руски се псуваха. На туй се крепеше кръчмарството.
На французите приказката им бе такава: припомняха си вина и който можеше да си спомни най-много сортове вино, най-много го тачеха, защото имаше опит във винарството и познаваше живота в родината си.
Господин Лежандър, калфата, рече:
— Сега бих си поръчал бутилка пантак, после още половин бутилка бастър, после малка чашка фронтиняк и в краен случай и една чашка мускател. В Париж все тъй ме черпеха.
Но дърводелецът, господин Льобланк, го послуша малко и му рече:
— Не, аз не обичам фронтиняка. Аз пия само санктлоран, алкан, португал и секткенария. А най обичам еремитажа. В Париж тъй черпех и всички оставаха доволни.
Смаян от толкова грубия отговор на дърводелеца Льобланк, господин Лежандър изпи чаша водка.
— А не обичате ли арак? — попита той подир туй Льобланк и го погледна с любопитство.
— Не, не обичам арак и изобщо не пия концентрати — отговори му Льобланк.
— Е — каза тогава господин Лежандър, калфата, вече със съвсем изтънял глас, — а мен вчера господин майстор Пино ме черпи с арак, с шоколата и пушихме с него вирджински тютюн.
И изпи халба бира.
Но господин Льобланк бе започнал да побеснява. Той гледаше Лежандър с опулени очи и се вбесяваше все повече и повече, а мустаците му станаха като на морж, щръкнаха на всички страни.
— Пино ли? — каза той. — Пино е толкоз майстор, колкото съм и аз, а аз съм толкоз, колкото е Пино. Но той реже само рокайли и гротеск, а аз режа всичко. И на всичко отгоре стругувам за твоя патрон един работи, които и аз не разбирам за какво служат, хиляда майката — последната дума дърворезбарят господин Льобланк каза на руски.
Господин Лежандър остана доволен от тези думи на дърводелеца, от това, че художественият дърводелец се бе докачил.
— А набавихте ли, господин Льобланк, онзи дъб — за нас с графа, нали си спомняте? — онова парче от най-хубав дъб, което трябваше да издълбаете — както ви бяхме поръчали ние с графа, а?
— Не съм го набавил — каза Льобланк, — защото не съм гробар, а архитектурен резбар, а тук от дъб само ковчези се дълбаят, и туй е забранено със закон, и никой не ще да ми продаде, хиляда майката — и този път той пак каза последната дума на руски.
Той не пиеше бира, а все водка и изведнъж се разкрещя и сграбчи господин калфата Лежандър за реверите и почна да го друса.
— Ако не ми кажеш защо твоят граф търси под дърво и камък восък, а аз трябва да намеря този дъб — отивам в канцеларията и, хиляда майката, ще кажа, че помагаш да се правят щемпели за забранени пари, и тогаз ще опиташ supplice des batogues или du grand knout! [Наказание с тояги или бой с камшик (фр.-руски). — Б. р.]
Тогава господин калфата Лежандър стана кротък и каза тъй:
— Восъкът е за ръцете и краката, а дъбът за торса.
И те помълчаха известно време, а Льобланк захвана да мисли и да гледа Лежандър, и дълго мисли, а когато го намисли:
— Е — каза той тогава спокойно, — значи, горе наистина се канят да заминават при родителите си? Не се тревожи, вече съм правил един такъв торс.
После си избърса мустаците и каза:
— Мен туй не ме засяга, аз съм прям човек и не обичам, когато хората си кривят душата. Аз ще ти дам бутилка флорентинско и един пакет тютюн брезил, той е по-хубав от вирджинския. Мен туй не ме засяга. Щом спечеля още три хиляди франка, заминавам си от тази страна. Пино е също толкоз майстор, колкото съм и аз. Само че той реже рокайли, а аз всичко. Освен туй мога да работя и камък, което би трябвало да знаеш, а той — само дърво. А такъв дъб наистина трудно се намира.
Тогаз калфата, господин Лежандър, взе да си подсвирква и запя с тънък глас една френска песенчица, че той — ран-рон — срещнал в гората една мома и взел да я гъделичка, да я гъделичка, а накрая съвсем я рон-рон, а господин Льобланк разказваше за дървото сесафрас, което в Русия не расте, после се разплака и издекламира от одата на Филип Депорт, написана при раздялата му с Полша:
Adieu, pays d’un eternel adieu! —
[Сбогом, страна на вечната раздяла! (фр.) — Б. р.]
защото в мислите си бе видял как е спечелил своите хиляди франкове (и не три, а цели петнайсет) и как си заминава за град Париж от това блато. А където, Полша, там и Русия — на него му беше все едно.
И тогаз във втората зала се появи Иванко Зъба, същият Иванко Жузлата, или Комина, или Иван Жмакин. Мина пъргаво през втората зала, погледна кое как е и си продължи по пътя, но го спря един майстор шивач и му каза: