ТРЕТА ГЛАВА
Седяла ли си край трудна постеля,
била ли си на душевна раздяла?
В пет и половина се зазвъня халтаво и тънко: караулният войник в манифактурата на Апраксин заби камбаната — да тръгват всички на работа. Удариха клепалата в барутните работилници на Брезов и Петербургски остров, удари клепалото на свещоливницата на Виборгска. Станаха за работа и бабичките в Предачната къща.
В пет и половина не беше нито тъмно, нито светло, валеше сив сняг. Файтонджиите започнаха да духат фитилите на фенерите.
В пет и половина в гърлото му заби едно звънче и той умря.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
И не само в кавалерията воюва,
а и в инфантерията храбро марширува.
Сърце ми изгаря, не мога да трая.
Амур нека свърже ни с теб най-накрая.
Тя покрай Ефима още шест си има.
1
Целия ден и цялата нощ той изкара на крак. Очите му гледаха остро, на челото му имаше две бръчки, сякаш направени с шпага, и шпагата си беше препасал, и ордените му бяха по него, и реверите на мундира му стърчаха. Той ходеше като часовник: „Тик-так!“
Крачката му беше точна.
Беше олекнал. Нямаше тлъстини, останало му бе само месо. Приличаше на птица или на шпага: можеше и да литне, можеше и да мушне.
И всичко туй му приличаше досущ на война, както когато нападаха шведите: същата рядка гора и същите невидими врагове, и тайни команди.
Каза на Катерина да даде пари и тя без дума да му рече — само го погледна в лицето, — отвори целия държавен сандък — вземай. От тез пари нищо не остави за себе си, най-много някоя и друга монета да му се беше закътала по джобовете — всичко получиха господата от гвардията. И министрите му препускаха деня и нощя. И господин министърът Волков се върна веднъж — прежълтя, препусна за втори път, върна се — пребледня. И господин Вюст все шеташе нагоре-надолу и дрехите му залепнаха за гърба от пот.
А когато му дойде времето, херцог Ижорски собственоръчно отвори прозореца, за да пусне лек ветрец в двореца. Кой лежеше там, в страничната стая? Мъртвец ли? Жив ли? Не е там работата. Работата е — кой ще бъде? И той пусна вятъра. И вятърът влезе не като вятър, а като барабанно трополене: на двора бяха започнали да бият барабаните на господа гвардейците, на лейб-Меншиковия полк. И господата от Сената престанаха да се препират кой ще бъде, и тогаз всички разбраха: да, точно тъй, женско царство настава.
Виват, Полковничке!
Туй стана някъде към три часа след полунощ.
И тогава той разбра: нареди се, всичко се нареди! — птичката е в ръката му! Тогаз малко го поотпусна, а той си помисли, че съвсем го е отпуснало — и тръгна да се поразтъпче.
Взе да броди из двореца и хвана ръце зад гърба си, и го поотпусна още малко в сравнение с по-рано — беше се изморил.
А в пет и половина, когато влезе в стайчето, а онзи още лежеше неоправен — съвсем го отпусна.
И си спомни Данилич от кого беше получил своята държавна сила, с кого беше се целувал, с кого беше претапял камбаните за топове, с кого бяха претапяли сребърни съдини, за да секат пари — що имане бяха съсипали, — кого бе лъгал.
И ето че само за един-едничък миг сякаш пак се превърна в Алексашка, който спеше на един креват със стопанина, очите му се зачервиха, заприличаха на вълчи, станаха злобни от мъка.
И тогаз — Екатерина възрида.
Всичко живо, което чу за първи път този рев, се изплаши, усети — намери се господарка. И трябва да се реве. И цялата къща ревна, и откъм улицата изглеждаше разнообразно ревяща.
И нито господата от гвардията, които бродеха из двореца като коняри из селска мера, господата от гвардията — първите дворяни, нито сивкавите старчета — господата от Сената, и никой от слугите не забелязаха, че в къщата е влязъл господин граф Растрелий.
2
А той вървеше, като се подпираше с бастуна си, и дишаше силно, бързаше да не закъснее, в ръцете си държеше дюкянджийски аршин, с каквито се мери дюшеклък или кадифе за рокля. А отпреде му ситнеше господин Лежандър, калфата му, с кофа, в която имаше бял гипс, сякаш беше тръгнал да белосва стените.
И когато влезе в страничната стая, художникът отдръпна завесата на балдахина и погледна Петър.
— Няма да стигне — каза той прегракнало и кратко на Лежандър. — Трябва да докупим още, а къде ще намерим по туй време?
После отстъпи назад и погледна отдалеч.
— Колко пътя съм ти казвал, господин Лежандър — изграчи той недоволно, — по-малко да киснете в остериите и повече да обръщате внимание на работата си. Но ти си купил малко и сега ще останем без крака.