— Ей, Ландстрем.
А после се смееше и много добродушно махаше с ръка: Монс. И веднъж Ландстрем тръгна да я вози с лодка по езерото, стигнаха съвсем близо до графския замък и тя видя часовите, видя лицата им. Тогава часовите взеха пушки за почест и тя се изчерви от гордост. И когато на улицата я видя комендантът на целия град, най-сухият и най-изправен човек в целия град, а той беше старец, и мъжът и се страхуваше от името му, името му беше като изстрел: Пхилау фон Пилхау — той разбра кой върви по улицата, защото тя дишаше леко и стъпваше, сякаш отиваше на бой, — и тя бе при него още същата нощ, и той я научи на разни шведски учтивости и хитри отговори — защото беше вече стар. Сега, когато тя вървеше по улиците — всички млъкваха, а децата се втурваха към прозорците и майките им ги биеха, за да не я гледат, — защото по улиците минаваше Крузе, защото градът бе станал за нея тесен като колан, ниски бяха станали червените комини и бабешкият език й бе станал чужд. А бабичките казваха, когато тя минаваше край тях, на шведски и на латвийски, и на немски една малка женска дума. И Ландстрем беше любезен кавалер, той трябваше да си замине от града и я увещаваше да избяга с него; тя склони, но точно тогаз руснаците обсадиха града и взе да стреля Бутурлин, шведският език се изгуби, градът бе превзет, замъкът бе разрушен, а тя попадна в плен и руските войници много буйно се заловиха да я учат да говори по тяхному, а тя беше само по риза; сетне и Шереметев я учи, сетне лично Данилич, херцог Ижорски, я учи да говори на неговия език и най-накрая стопанинът. И след първата нощ той й остави за хубавия разговор кръгъл златен дукат — две рубли, — защото разговорът беше хубав, приятен. А тя не говореше, тя пееше. И всички разговори на всички наречия бе чула и ги говореше всичките, лесно ги възприемаше, само и само за да се върти около стопанина. Тя всекиго усещаше по очите или по гласа, по гласа познаваше какъв ще да е човекът в разговор. И не разбираше думите, само се преструваше, че ги разбира — туй й почваше от дишането в гърдите и стигаше до устата й — като отговор и отговорът винаги биваше на място, тя улучваше право в целта. А разбираше само един човешки език и този език беше като растящо дете или като листата, или като сеното, или като момите на онзи двор от младите й години, които пееха песента.
И тя ще се накани да иде дотам, до Кришборх ц Мариенбурх. Колко пъти бе молила стареца да й даде балтските земи, ала той не й ги даваше. А сега ще се качи на златна полукарета с осем коня, впрегнати един зад друг, господата от гвардията, яхнали алести кончета, около нея като пиленца — и трябва всички жители да излязат да й се кланят още извън града. Ксендзът и кръчмарят, при когото слугуваше брат й в кръчмата, и пасторът, и курландчетата — всички ще излязат да я посрещнат. И после тя ще ощастливи някого и ще преспи у него. Всички ще се пребият да и прислугват!