Ала те всичките до един са измрели и няма защо да ходи дотам. Пфу! Мариенбурх! Какво ще търси там, на село? Свинете ли ще гледа? И замъкът е разрушен.
Време беше, отдавна беше време да тръгва, а тя не разбираше какво още се иска от нея, какво трябваше да направи днес. Тя ще плаче, после ще даде празник на господата от гвардията и лично ще им налива вино. Ще запретне ръкави и дори — от нея да мине — ще пие с тях. Но все пак по-добре ще е туй да стане след погребението. Те я обичат: matuska polkownica. Тъй си седи тя, просторна, дебела, открита. Изведнъж се сепна: не си ли дава твърде много свобода? Доскоро от сутрин до вечер се въртеше напета около стопанина, а сега сама си е стопанка и седи тук съвсем открита, Наоколо са само морета, рядка гора и тук-таме къщи — и тя отвсякъде се вижда, и сега всички чужди държави нея гледат. А краката й са бели, на тях още им се ходи. Тя не разбира тоз държавния език: дали да не омъжи Лизавета във Франция? Но Франция протака, а протакането иде от политиката и от туй, че Лизавета, Лизенка е копеле, признато чак след сватбата. Ох, работи, работи! Какво ли става там, в Сената? Всичко се крепи на Alexander, само на него, но той е толкоз фалшив, че не бива да му се вярва. „Да тръгваме, майчице“ или „Да поседнем, майчице“. Доскоро не приказваше таквиз дивотии. Отде-накъде ще й вика „майчице“? Тя ще го сложи на мястото му. Не бива тъй, не е хубаво. А какво е ставало преди двайсет години — кой ще седне да го помни, много работи са ставали с нея през тия двайсет години. И колко е стар! Сух и стар като… дръвник. Пфу! Старец! И вече на руски каза оназ дума, която бе възприела и обикнала:
— Ох, капнах.
Тогаз канарчетата се разцвърчаха в клетките: тез канарчета стопанинът ги бе отнел от Вилим Иванович, когато го екзекутира, и закачи клетките в нейната стая, тя да помнела. Тя напъха големите си и червени ходила в кечените пантофи и тръгна да нахрани канарчетата. И тогаз усети, че краката й се преплитат, че е пияна от снощи. А защо? Защото почнаха заговезни, само затуй. Той умря и след два дена почнаха заговезни. Не че чак толкоз й се празнува, но вчера се наложи. Щото се брои за празник. А Елизавет — Лизенка, много изпи, тя дори не беше очаквала, че тази Maedel [Девойка (нем.) — Б. п.] ще излезе толкоз държелива. А холщайнчанинът се съдра да повръща. Колко е слаб! Пфу!
Ах, защо ли Вилим Иванович, тоз любезен, същински любезен кавалер не беше с нея! Той би й казал: „Mein Verderben, mein Tod, mein Lieb und Lust!“ [Мое проклятие, моя гибел, моя любов и радост! (нем.). — Б. р.] Той знаеше, о, колко хубаво знаеше всичко. Къде трябва да ходи и кого да приема, и какво да пие, и какво може да каже, und alle Lustigkeiten — jeden Tag [И всякакви удоволствия — всеки ден (нем.). — Б. р.].
Клетките висяха над една масичка, а на масичката бяха сложени неговите неща, тия дни тя бе наредила да ги донесат в стаята й. И нещата бяха наистина елегантни, предмети на красив кавалир и те още миришеха приятно. Лулата му с украса от преплетени златни нишки — тя миришеше на ароматен и лек тютюн, златното портмоне — тя ще си го вземе и винаги ще го носи със себе си. Щраусовото перо и табакерката с прах за чистене на зъби. На онез бели зъби, засмените! Часовникът с нейния портрет на капака, изработен от маестро Коровяк, дето тя му го беше подарила. На портретчето си има бяла гръд и главата й е наведена на една страна. Само носът й е възголям. Тя избърса праха от часовника — съвсем нов часовник, хубав! И бисерите, що бисери му бе подарила! А копчетата може да зашие на новата си рокля. И Щраусовото перо ще прикрепи на голямото ветрило. Да, той беше елегантен, обичаше да се конти. И златният пупхен с малка шпага — това е богът на войната. О! А беше такъв учен и наистина ловък господин и й пишеше такива песни — „Welt, ade“ [Свят, сбогом (нем.). — Б. р.], — по-нататък не го помнеше. И умря като крадец, а сега тя би го накичила със злато от главата до петите! Той би се грижил за нея? Само още два месеца да беше дочакал. Покрай него и тя насмалко не си загуби живота. Фу! Загази като глупак, той си е виновен, беше непредпазлив, все се хвалеше. А сега можеше да ходи подире й, облечен като кукла!
Тя реши да изпрати в кунщкамората бога на войната като същинска рядкост, остави всяко нещо на мястото му и за днес забрави Вилим Иванович.
И точно в този миг иззад гърба й, надвиквайки приятното цвърчене на канарчетата, се чу гласът на стопанина:
— Ще тръгнем към Персия.
Този глас беше прегракнал, надебелял от тютюна, и беше неговият глас, на стареца.
Тя примря, а стопанинът се разсмя:
— Katrina! Прави хватки с пушка. Хо! Хо!
И туй беше не стопанинът, а гвинейският папагал на стопанина, който, докато онзи боледуваше, бяха преместили в стаята й и който през цялото време беше мълчал, а сега се разприказва. Идеше й да му извие врата! Защо ли мнозина толкоз обичат тия птици и плащат сума пари за тях? И реши и него да го прати в кунщкамората, когато пукне, а за да пукне по-скоро — няма да го храни.