Той хвърли парче восък в пещта и восъкът засъска, пръсна и заплака.
— Тъй — каза Растрелий. — Не струва. Изхвърлете още сега целия пласт! А след погребението господа министрите ще отмъкнат всичките тези справедливости по къщите си за спомен и техните дечица ще пишат по дебелите бедра разни гнъсни надписи, както тук е прието да се драска по всички къщи и стобори. И те ще се разпаднат след две седмици. „Подобие на мрамор“! И щом като е тъй, приемете моята благодарност. Аз не желая да правя тези чудовища от фалшиви състави. А и не са ми предлагали. Аз лея топове и правя градини, но не искам тези мрамори. И ще правя друго.
В този момент той плъзна погледа си покрай Лежандър през прозореца.
— Ездач на кон. И ще направя за този град нещо, което ще оцелее и след сто, и след двеста години. Ще стои на мястото си и в хиляда осемстотин двайсет и пета година.
Той грабна грозда от топа.
— Ето такива ще бъдат гривата и муцуната на коня и очите на човека! Аз открих тези очи! Вие сте тъпак; вие нищо не разбирате.
Той се втурна към ъгъла и извади с хищните си пръсти восъчната маска от платнения чувал.
И всичко, което той бе говорил досега — целият безпричинен, тъй да се каже, гняв и многото ругатни, и цупенето му, какво означаваше всичко това? Това означаваше — суеверие, означаваше мързел преди главната работа. Той още не беше пипвал лицето, само се навърташе около платнения чувал, този хитър, способен и чевръст художник на изкуствата.
И едва сега огледа прилежно маската — и все едно че изпусна глуха, пресеклива въздишка:
— Лявата буза!
Лявата буза беше смачкана.
Дали защото първо бе направил гипсовото подобие и без да иска, бе притиснал мъртвата буза, на която вече й липсваше жива гъвкавост? Или восъкът се бе случил лош? И той започна да натиска съвсем лекичко около устата и най-сетне се успокои. Лицето придоби израз, изчаквателност и хлътналата буза вече не личеше чак толкоз.
И взе да отскача и да се вглежда, а после връхлиташе и поправяше.
Прокара топъл пръст по ъгълчето на устата и изтри тика, устата стана както приживе, горда — уста, която означава в лицето мисъл и учение, и устни, означаващи духовна хвала. Поразтри заобленото чело, помилва слепоочния мускул, както се милва жив човек, за да му мине главоболието, и позаглади малко дебелата жила, която се бе издула от гнева му. Но челото не изразяваше любов, а само упорство и неотстъпчивост. И изви още повече широкия къс нос, и носът стана усетлив, усещащ осъзнаването на доброто. Поизостри възлестите уши и ушите, които бяха долепени до слепоочната кост, започнаха да изразяват щение и тежест.
И натисна силно ослепялото око — и окото стана грозно — дупка, сякаш от куршум.
След това те забъркаха восъка със змийска кръв, разтопиха го и го изляха в маската — и главата стана тежка, като че ли бяха палели в нея не разтопен восък, а мисли.
— Никакъв гняв — каза маестрото, — нито радост, пито усмивка. Сякаш отвътре го натиска кръвта и той се ослушва.
Взе главата с две ръце, почна да я милва от време на време.
Лежандър гледаше маестрото и се учеше. Но гледаше повече лицето на маестрото, отколкото восъчното. И си спомни онова лице, на което бе заприличало лицето на маестрото: онова лице беше Силеновото, от фонтаните, правени пак от Растрелий.
Това бронзово лице беше спокойно, равнодушно и през отворената му уста непрекъснато се лееше вода — тъй граф Растрелий бе изобразил крайното сладострастие на Силен.
И сега устата на маестрото беше отворена точно по същия начин, по ъглите на устата му се стичаше слюнка и очите му бяха забулени от крайно равнодушие и като че ли от безгранична гордост.
И той вдигна восъчната глава, погледна я. И изведнъж долната му устна млясна, той целуна тази глава по още бледите устни и заплака.