Малко по-късно господин Льобланк донесе корпуса, той беше кух отвътре. И господин механикусът поручик Ботом донесе машинарията, нещо като стенен часовник, само че без циферблат, имаше си и колелца, и синджири, и топузи, и зъбчатки, и дълго намества всичко това в корпуса.
Господин Лежандър съедини всички шевове и портретът в най-груб вид беше готов. Господин Растрелий го натърка с нишесте, за да не се втвърди и напука и да няма после мъртъв прашец.
Тъй го настаниха на креслото и той седна. Но шевовете приличаха на тежки рани и тялото се беше изметнало назад като от жестоко мъчение, и дупките на очите се чернееха.
И понеже едновременно си приличаше и не си приличаше и беше толкова грозно, господин Растрелий метна отгоре му едно зелено платно, свали си престилката и си изми ръцете.
Скоро подир туй се отби господин Ягужински, вече малко пийнал. Ягужински видя на топа плодове п му се доядоха чуждестранни плодове, захапа ябълката и начаса я изплю и се изуми.
После всички дълго се смяха на тази куриозна случка.
Когато си тръгваше, господин Ягужински даде нареждане — утре, щом му сложат очите, да изпратят восъчния портрет в двореца — да го обличат. И поръча на граф Растрелий да направи срещу доста голямо възнаграждение сребърни черепи с крила, все едно, че хвърчат, а освен туй Справедливостта и Милосърдието в женски образи.
И графът се съгласи.
— Отдавна не съм работил сребро — каза той на Лежандър. — То е благороден метал.
7
С кого ли не я сравняваха. Сравняваха я със Семирамида Вавилонска, с Александрина Макавейска, с Палмирската Зиновия, с Римската Ирина, със Савската царица, с Кандакия Етиопска, с двете Египетски Клеопатри, с Аравийската Муавия, с Дидона Картагенска, с Миласвета Хишпанска от Славянски род, и със сегашната Кастилска Елисавет, с Мария Унгарска, Венда Полска, Маргарита Датска с Мария и Елисавет Английски, и Ана Почтена, с Шведската Христина, и Елеонора, и с Темира Руска, дето Кир, царя Персийски, не само го победила, но и обезглавила, и със самодържица Олга.
А после отиваха в другата стая и казваха:
— Отгоре цъфнала, отдолу се разсъхнала!
И тя не се устиска.
Тазгодишните заговезни излязоха много обилни на лапаница, всички го поменуваха и всички ядяха и пиеха, и тя всички даряваше и хранеше, за да са доволни. От Киев й изпратиха глиган, диви кози и елен. Глиганът беше зъл, тя го подари. И още много подаръци направи: златни табакерки четири, от сребърни жички пет. Макар че имаше някаква забрана да се носи сребро на жички, ама като не намери други, нека ги носят със здраве. И се стараеше всичко да е според вкуса на човека: Толстой обичаше златото, Ягужински — картинките и рисунките и женската хубост, танцувачките, Репнини — да си похапнат и тя им предоставяше всичко. И подаряваше, и пробутваше, и караше всички да пият. И толкоз много неща наподари, и изяде толкоз блини, и толкоз вино изпи, и толкоз рида, че надебеля, поду се, заприлича на втасало тесто само за една седмица.
И не се устиска.
Там, в малката зала още стоеше всичкото онуй и по стаите още се разнасяше оная воня и поповете ревяха, а тя вече не издържа, почувствува, че раменете й са свободни, а в гърдите нещо я стяга и че е затъняла, че устните й започват да подлудяват и краката й стават тежки.
Тогаз, през нощта, тя се облече в тъмно, забули си главата и отиде, където трябваше. Мина покрай часовите и тръгна по брега, а снегът се топеше, не беше нито тъмно, нито светло, а на ъгъла я чакаше онзи, младият, Сапега.
Тръгнаха нанякъде, краката й вървяха чевръсто и тя знаеше, че всичко ще мине добре, туй й беше приятно и тя не бе на себе си, и земята под краката й е покрита със ситни парченца лед, и тя съвсем не е чак толкоз стара, и съвсем не е чак толкоз пияна, чевръсто върви.
Стигнаха до една дървена къщурка и той, онзи, младият, започна да бърничка бравата, и после се усетиха, че нямат кой знае колко време, и земята не беше чак толкоз студена, той й постла плаща си.
Тогава тя каза:
— Ох, срамота е.
8
И най-сетне го ореваха и го погребаха и работата се свърши. И отвориха прозорците на залите, вятърът се разхождаше из тях и всичко очисти. А после разглобиха всичко, което беше там — свалиха колана със сълзите, изнесоха Справедливостта и гениите с урната и ги изпратиха в Оръжейната канцелария, към която щеше да се открие Академия за правилно рисуване.
И тогаз вече всичко потръгна все по-свободно и по-свободно, и пукна гвинейският папагал.
Незабавно бе изпратен заедно с клетката в кунщкамората. И едновременно с него — златният Марс от вещите на Вилим Иванович.