И тогаз тя започна да се разхожда из залите като стопанка и да си тананика тихичко.
И не можеше да й бъде приятна гледката, която се разкриваше в залата: на повдигнато кресло, под балдахин, седеше восъчното подобие. И макар че тя беше наредила тоз балдахин с креслото за величие да бъде заграден със златни пънове, а между пъновете да се прокарат зелено-златни въжета — но все пак от него лъхаше хлад, губеше се домашният уют, все едно, че си в гробница или кой знае къде. Той беше картина или портрет, но не й беше ясно как да се държи с него, а много работи направо не беше редно да се казват пред него. Макар наистина да беше портрет, ала по всичко си приличаше и представляваше подобие. Беше облечен с парадни дрехи и тя лично ги бе избрала, не без умисъл: същите дрехи, с които беше облечен на нейната коронация. Та всички да си спомнят тъкмо таз коронация. Сложиха му най-хубавото кресло, онуй, брезовото, с леките подпорки и стругуваните крака — да му отива на великолепието. И той седеше на възглавничката, свободно отпуснал ръце на страничните облегалки, и си държеше дланите полуразтворени, сякаш опипваше с кутрета завъртулките.
Камизолата му беше синя, на фигурки. Даде батистена вратовръзка, избра му едни яркочервени чорапи, рибена кост. И жартиерите бяха неговите, от сърмен гайтан, новите, още не беше ги слагал нито веднъж. И най-важното — той, досущ като жив човек, беше облечен не само с връхни дрехи, както му е редът, а си имаше и бельо: показват се дантелените маншетки на долната риза.
В краката не можеше да го гледа, защото я бяха увещали да го обуе с вехти обувки, та всички да видят колко се е грижил за отечеството, че е бил пестелив, а не разкошен. И тез обувки, ако ги загледаш хубавичко, са износени, бомбетата им са се вирнали, плачат за нови подметки — и всеки миг могат да тропнат. Не можеше да гледа и твърде високо, защото главата му е надигната изчаквателно, а на тази глава е собственият му, възжилав косъм. Перуката му. А коланът и портупеят също не й се гледаха. Хем знаеше, че той не може да измъкне кортика си и пак да го затъкне, ама всеки път трябваше да се подсеща на нова сметка.
А на ножницата има джобче, в него седи златното ножче с вилица: за хранене.
Най-лошото беше, че туй нещо се движеше от тайни пружини, стига на някого да му се донска. Отначало тя не искаше да го приеме, а каза направо да го върнат на художника и да не му дават парите заради тез пружини, дето са сложени вътре. Но после й обясниха, че туй е станало със светлейшо съгласие. Тогаз нареди да го заградят, да опънат наоколо му въжета, не толкоз заради величието, ами барем да не става. И я беше страх да се приближи до него.
И нямаше прилично място, където да го държи: вкъщи присъствието му й беше неприятно, човещина е, всичко може да се случи, а той седи с надигната глава, изчаква. Седи и деня, и нощя, и когато е светло, и на тъмно. Седи сам и не се знае за какво е нужен. Кара я да изпитва плахост, от него залъка си не може да преглътне. В някое от министерствата не бива да го праща, щото отпърво там няма да могат да си гледат работата, а после, като посвикнат, току-виж, вземат, че се разгащят. И макар че е восъчно, то все пак има императорско звание. В Оръжейната канцелария, където щеше да се открие Академията за рисуване — също не бива: първо, Академия още няма, а тепърва ще се открие; второ — че туй е не само художествен, ами и важен, и интересен държавен предмет.
И той си седеше тъй, изоставен от всички. Но малката зала вече се беше проветрила и й трябваше. А тъкмо бе пукнал папагалът и веднага бе изпратен в кунщкамората. И пак там — държавните медали с емблемите и битките. И предметите, които той бе стругувал — кадилницата, сандъчето и другите, от слонова кост. Те също представляваха важен държавен спомен.
Тогаз й стана ясно: да, редно е да бъде в кунщкамората като предмет особен, със сложна направа и твърде рядък и от художествено, и от държавно гледище.
Там му е мястото.
9
На Растрелий му бе останал доста голям запас бял восък. Той лежеше в ъгъла на купчина, блед, рехав, додеял. Най-сетне той взе да му омръзва. Маестрото отсече с кривия нож доста голямо парче, а една част остави за всеки случай, тъй като беше стиснат. Започна да прави модел на паметника, който искаше да си представи насред някой обширен площад, и понеже го правеше с лъст и гордост, от време на време, както си работеше, се излъчваше и се усмихваше лъстиво. Ездачът беше само половин аршин висок, ала яздеше гордо. На челото на ездача имаше островърхи листенца — славен лавров венец. На тумбестия постамент, отстрани, маестрото налепи амурчета с отворени уста и с трапчинки на пъпчетата, каквито се появяват на бузите на момичетата, когато се смеят. Между амурите нагласи големи мидени черупки и остана доволен.