— На господа офицерите да им се намали заплатата наполовина! Защото е мирно време! И нека си вървят от Петерсбурк, а шпагите си временно да приберат в калъфи! Или ако ще воюват — да воюват, но не с женорята!
След което си наля и си пийна елбир, а сипаничавата каза:
— И за персийските работи.
Преди да допие чашата, той махна с ръка към нея и попита:
— А защо той престана да дава войници за каналното строителство? И каналите ще се съсипят. Защо? И петерсбуркският гарнизон естествено също ще престане.
След това отметна глава назад със злоба и надменност и усмивката му стана подигравателна.
— А ревизия сега няма да има, господа сенатори. Нищо няма да бъде ревизирано поради туй, че въпросният проницателен княжески ум не допуща ревизията. И тъй всичко виждал!
И разпери длани като ветрила досами очите си, подигравателно, и изплиска малко елбир. След което запрати чашата на пода, направи я на парчета.
— Генералният фундамент на всичко на този свят са земята и търговията. А той заради новите тарифи доста голям рушвет взе. Доста голям! И сега се чудят търговците: търговията в Архангелск ли ще я прехвърлят, в Кронщад ли, или направо ще й видят сметката! И ще има ли град Санктпетерсбурк? Дайте ми отговор, господа многоуважаеми сенатори — каза той на сипаничавата, — защото туй не е малка проблема! И Петерсбурк вече е станал несигурен.
— Датските работи — тихичко рече сипаничавата и тръсна глава, с голяма тревога и страх, но одобрително.
— И с не малко ужасение и страх виждам — и той хвана тънката й ръка със своята червена и голяма — колко сляпа е светлейшата машина! И в датските работи настава ожесточение! Ръцете ни изпушат оръжието! И офицерите вече са се превърнали в негови робове! Някои са почнали да грабят!
Затърча се към средата на стаята, дръпна с все сила кафтана на гърдите си, завъртя глава и ревна:
— И всеки идва и ме моли да имало справедливост!. Кажете ми живот ли е това? Ни утеха, ни радост няма за мен! И нека кръвта покаже кой от двама ни е прав! И сипаничавата затрепка бързо с клепачи. А той продължаваше да върти глава на всички страни, сякаш търсеше някакъв предмет или допълнение към думите си и изведнъж, неочаквано и за самия себе си, викна:
— Голиат!
След туй се тръшна на креслото и се огледа: свещите горят, отблясъците им трепкат по сребърните прибори, на стената има петно, салонът е голям и можеше да бъде по-малък. На другото кресло седи жена му, сипаничава, умна, а можеше да седи друга, не толкоз умна, ама и не сипаничава. И всичко е в застой, а градът е станал несигурен и до лятос може да запустее. Ще се раздруса и ще почне да потъва. Такъв град! Трийсет хиляди жители! Потъва — отсрещната къщурка, дето живееше майстор-кроячът, германецът Михайло Григориев, вече е изоставена. А той къде се е дянал? Липсал е. Ще се разбягат и ще рекат, че мястото е блатисто. Ала той още утре ще почне да го ръчка, както се ръчка псе с тояга.
За днес стига толкоз.
Помълча малко и каза със съвсем друг глас, сякаш с мъка и жалост в сърцето:
— Толстой ми обеща, Остерман и той ще си трае. А за утре, Анущка, ми приготви лентата. За днес ми стига толкоз елбир. Проводете ми Бардеус. П повикай, моля ти се, берберина, да ми пусне кръв.
4
През детските му години стаичката беше ниска и дървените стени бяха окадени, гредите миришеха па пушек. Печката заемаше половината стая; в печката горяха дърва.
Насред стаичката беше сложен огромен чукан, сякаш в стаята е расъл дъб, бил е отсечен и това е неговият пън.
Баща му беше дебел, морав, от него се сипеше пот върху тестените кори. Той преобръщаше с две ръце големия тиган над чукана, броеше на висок глас, а когато кажеше:
— Чет нямат! — преставаше да брои, избърсваше с китка потта от челото си, а ръцете си в престилката и преставаше да пържи.
Престилката му беше препечена, корава и когато я свалеше, стоеше като тенекиена.
Остроносата му майка се въртеше край чукана и пръстите й бяха чевръсти като на шивачка, тя пълнеше тестото с лук и овнешки сърца.
А той, Александър Данилич, все душеше тънко и дълго: пушека, конопеното масло. А баща му беше мълчалив, излизаше от къщи и се прибираше развеселен, без глас и без гащи. А майка му беше чевръста и броеше парите в ъгъла. И когато след много години плаваше по море и беше вече адмирал, надуши: смола. Моряците насмоляваха нужника и пушекът беше сладък, гредите бяха започнали да сладнят от пушека. Тогава покрай тая миризма в паметта му като че ли пак се върна за малко всичко: стаичката и онзи пън, и баща му, червеният му врат, и печката, и: „Чет нямат!“
През последните години той на два-три пъти се сеща за онуй време. Но не повече. Защото сега не помнеше, живееше без памет. И отстрани всички ясно виждаха как се променя той. През живота си на няколко пъти се бе променял — отначало беше тънък и пъргав, и голям хубавеляк, и пакостник, и женкар, и користолюбец. И си му личеше, че няма никакво далечно стремление, а има само голямо движение, любов към риска и смях. После четири-пет години изкара натежал и предвидлив, и сериозен, и взискателен към хората, и алчен. След туй — пак го отвея. Стана хитър, взе да се отвращава от хората, погрозня, острият му нос се покри с червени жилчици. И тогаз той започна да се отделя от началото си, забрави какъв е бил и се появиха далечните мисли, прицелът на окото, тревогата и всички хора взеха да му се струват еднакви, останаха само синовете и дъщерите му — за тях още мислеше и разбираше, че са негова кръв.