На чаршията се въртеше голямата търговия, дневната, а в Татарски табор, на пожарището — и вечерна. Тук кипеше битпазарският алъш-вериш. Търговията си беше харесала туй място. Досами външната крепостна стена още преди двайсет години бяха построили дюкяни и там търговията беше скучна, дюкяните нови; виси юзда, нова, или търговска дреха — строга стока. Не се чува врява и няма мръсотия. Тогаз чаршията изгоря. И щом изгоря, тая работа се поразшава, потръгна. Появиха се изгорели сергии, от обгорени дъски, надойдоха татари — хора от вехтошарския бранш, един арменец от арменския пазар, закъсал, и един полупиян занаятчия си направи в сокачето дюкянче — да вади зъби. Той беше я швед, я германец и вече цял Петерсбурк го познаваше. Около него се чуваха викове, наставаше тишина и после: „Ох!“ — и зъбът е изкъртен. Той продаваше и аптекарски стоки, наредени край него направо на земята. Ходеше и по къщята, ако някои го повикаше — да пуща кръв или да скубе косми, щото знаеше и да пуща кръв. Освен туй беше берберин. И там се трупаха много хора. Възникнаха търговски комшулуци и сокачета, разни купчийски дупки. Възникнаха купчини от стока. Появиха се викове и клетви. Взеха да стават кражби. Синият кафтан вече търчеше подир някого и смъкваше кремъклийката си, а хората викаха по него: твойта кожа джандарска! Въздухът стана гъст, човешки.
И взе да се събира мръсотия, да се трупа. Под краката и по тезгяхите, и по ръцете. Мръсотията беше различна: калмишката — сухи люспи от конската амуниция, татарската — омазнени яки на стари дрехи, а освен туй имаше сланинена и месна мръсотия — карантия и месо от умрели животни. А туй беше най-строго забранено със заповед от началника на полицията. Не можеше да се продава месо без печат от ветеринарната служба, умрелите животни трябва да се изхвърлят, а месарите до един да ходят с бели мундири — за по-голяма чистота. И за търговия с месо на умрели животни три рубли глоба, и за останалото пак глоби и бой с бич, и каторга. Но не изпълняваха. На две крачки имаше още една чаршия, викаха й: миризливата чаршия. От нея се разнасяше миризма. Кантарите тук бяха без щемпели, по съдовете нямаше мярка и стоката без изключение беше от умрели животни. Тук си дърпаха месото от ръцете и викаха:
— Ей!
— Пази стоката!
Тук до едно буре стоеше търговец и продаваше на всички квас, глупава стока. Баничарите се провикваха, а баниците бяха завити с дрипи като пеленачета. Дрипите бяха от стари дрехи, запазили топлината си, тя също струваше пари: студените баници се продаваха по-евтино. А до него един финландски селянин беше докарал от селото отвъд острова качета със сланина, богат селянин. И който искаше да си купи, омазняше сланината с пръста си и го налапваше. И тогаз го гледаха. Той опитваше стоката. И очите му тогаз се отваряха тревожно като на човек, който за пръв път вижда такова небе и такъв град, и битпазара — Татарски табор. И още веднъж, и още по-дълбоко забиваше пръст в качето и пак го налапваше. И всички гледаха как купуващият гледа стоката. Той бавно мърдаше език и нещо ставаше там, в устата му, и той спираше. И тръсваше глава:
— Не струва!
И се изгубваше. Изчезваше в блъсканицата, отиваше да пазари някаква сбруя.
И неочаквано продаваше старите си гащи.
И хората бяха всякакви. Търговци и дребни търговчета. Те не обичаха синия цвят, не обичаха площада, и мерките не обичаха, а обичаха сокачетата. Бяха сокашки, битпазарски хора. И имаше от онез търговци, които търгуват с вятър. Те бяха се изморили да ловят риба по гащите, по джобовете, затуй отмъкваха калпаците от хорските глави. Тогаз човекът, който беше дошъл да пазарува, внезапно разбираше, че на главата му е студено, че вятърът мърда космите му, и се хващаше с две ръце за калпака.
И виждаше, че калпака му го няма.
Тогаз се провикваше:
— Крадци!
И всички започваха да викат:
— Крадци!
И тогаз бавно се появяваше синият кафтан, зелената камизола. Фуражката му беше синя и япанджакът му беше син, а сабята му — с меден ефес. Появяваше се да лови крадци. И веднага хващаше крадеца, ако той му се навреше в ръцете, и тогаз всички гледаха какво ще стане — и ако дойдеха на помощ други сини кафтани, веднага слагаха крадеца по очи на земята, извиваха му ръцете и го биеха с бич по гърба.
Но самите сини гащи, сини фуражки не бяха кой знае колко чевръсти, не бързаха да настигат крадците, нямаха голям ищах да тичат на помощ, на секурс. Както казва Агролим в комедиалния акт: „Не се туткам, шествувам, предявявам, разбира се“, а в същото туй време стои на едно място.