А сега калта е топла и месата в месарската и сланинарската чаршия започнаха да потъмняват и да се вмирисват — беше дошла пролетта. Разни калфи и чираци ходеха и оглеждаха стоката и понеже беше топло, гледаха да си купят не нещо най-нужно, а по-фино, каквото отдавна се канеха да си набавят, а после все забравяха; пазаряха се дълго, а купуваха внезапно и после съжаляваха, че са купили. Те обикаляха предимно железарските, игларските и ножарските дюкянчета.
А липсалите хора в новия град не бяха много, те не отиваха там, пречеше им, че в Петерсбурк земята се поти и пуща мъгли. Тежките липсали хора си седяха в Москва. Но откак почна да става малко по-хлабаво, и тук, из Татарски табор, взеха да се мяркат на групички дребни липсали хора. Един идваше да погостува на чичо си или леля си, друг пристигаше временно от чифлика си или се спотайваше тук, в Петерсбурк. През зимата се криха много, а напролет излязоха. Наспиваха се хубаво, сутрин ставаха, щураха се без работа и времето ги притесняваше, защото го имаха много: минава се час, минава се втори и никой не идва, и нищо не става, а до обед е още далеч. От туй ги хващаше меланхолията. Тогаз хукваха към Татарски табор да гледат стоката и да умуват на сметка ли е, или да си вадят зъб при зъбаря, ако ги болеше зъб. Да подишат пролетния аромат на миризливата или рибарската чаршия, да се повъртят край вехтошарските, калпакчийските или златарските дюкянчета.
Минаваха слепи старци. На тях им даваха по главичка лук. Беднотията сълзеше и пееше покрай стените. М мина с леката си походка Иванко Жузлата, или Иван Жмакин, той никого не закачи, никого не блъсна, нищо не каза. Само гледаше всички и погледът му не беше нито горен, нито долен, а среден — гледаше ръцете и туй, дето беше в ръцете. И чак тогаз поглеждаше лицето. По едно време видя ръце с полумундирни ръкави: шаяк, а върху шаяка червени униформени маншети, и се засмя. А ръцете държеха пита топен восък — Иванко направи крачка настрана и намигна на един свой човек.
После попита колко струва восъкът, помачка го, почовърка го — питата излезе корава, нищо не можа да отчопли от нея — и погледна отпадналия войник от Балков полк в лицето. Поразпита го за туй-онуй, а после го дръпна настрана. Нарече войника „гранодир“ и войникът от Балков полк изпъчи гърди. После заведе войника във фортината да се почерпят по случай продажбата и мина точно под носа на най-голямата клечка, покрай каптенармуса на генерал-полицаймайсторската команда, покрай синята фуражка и дори му намигна.
Там войникът от Балков полк дълго се налива заедно с него и се възторгна, и взе да му разказва за музиката и за ескадроните, как е воювал в кавалерията, как не е рачил да стане бомбардир и защо, а сега е пазач, а освен него има още трима и едно шведско куче, и от нищо не го е страх, че не го плаши, дето утре сам ще пази, а онез тримата ще идат някъде да гуляят, и че е войник от Балков полк, а не лукова глава.
— Кучето шведско ли е? — попита Иванко. — Мен чак ме досмешава. Я ми кажи, гранодирино, как се вика туй шведско куче? Стопанинът на кучето, шведът, сигурно край Полтава е загазил?
— Кучето се вика Хунцват, а къде е Полтава, туй не го знам — каза войникът от Балков полк, — не съм чувал.
Но Иванко изведнъж погледна войника отегчено, набута му в ръцете восъчната пита и му каза, че тоз восък не става за калъпи и заради туй няма да го купи, и се измете.
6
Когато стана онзи нечуван скандал, онуй викане и псуване, и лудеене, онез подигравателни и срамни подмятания: хунцват, крадец, кресльо и други, и се стигна до блъскане и ритане между първите хора в държавата, с подлаганици на крак, а после и с изтегляне на шпагите и краят на сбиването: разтърването им от господа сенаторите — времето вече се беше стоплило.
И когато потегли за вкъщи, отначало не можеше да си поеме дъх и ушите му пищяха, усещаше, че диша с ноздри, а не с гърди, и устните му трепереха. И каза на кочияша да подкара конете. Тогаз малко по малко почувствува облекчение и забеляза, че над Нева се носи прозрачен дим като синкавия прашец по сливите, че въздухът е изтънял, после заповяда на кочияша да свие към Лятната градина. Стигна чак до края на Невското перспективно блато — там неопожарените брези бяха пуснали смола. Разбра, че след един месец ще се разлистят. От разходката главата му се поразхлади и когато се прибра вкъщи, не поиска да му пуснат кръв, не повика господин Густафсон да му свири на флейта, а заспа внезапно и не забеляза, че е изморен и че го боли дясната ръка.