На това място Растрелий се разсмя, както се смее растящо дете: очите му се изгубиха, носът му се набръчка и той викна припряно:
— Но това била Юлия, дъщерята на известния Цицерон, жива, тоест не жива, а самата природа я била превърнала с времето в онова вещество. — И Растрелий се задави. — И това вещество е восъкът.
— Колко искат за тая мома? — попита херцогът.
— Тя не се продава — каза Лежандър.
— Тя не се продава — каза Велков.
— Що да си приказваме тогаз? — рече херцогът. Но Растрелий вдигна нагоре малката си дебела ръка.
— Кажете на дук Ижорски — заповяда той, — че на всички велики владетели, когато умрат, непременно им се правят по точна мярка такива восъчни портрети. Има портрет на покойния Луи Четиринадесети п той е направен от славния майстор Антон Беноа — моя учител и наставник в тази област, и сега във всички европейски земи, големи и малки, в тази работа е останал само един майстор и този майстор съм аз.
И заби пръст в гърдите си, и се поклони широко и достолепие на дук Ижорски, на Данилич.
Спокойно седеше Данилич и попита маестрото:
— А на бой голям ли е тоз портрет?
— Портретът е дребен, бидейки дребен самият покоен французки владетел; устата му е женска, носът като орлов клюн; но долната устна е силна и брадичката аристократична. Облечен е с дантели и има начин той да скача и да показва с ръка благоволение на посетителите, защото се намира в музей.
Тук вече ръцете на Данилич се размърдаха: той беше несведущ в механиката, но обичаше разкоша и вещите. Той не обичаше художеството, а обичаше забавленията. Но по навик попита, все едно, че от любознание:
— А машинерията вътре ли е, или е прикрепена отвън и стоманена ли е или желязна, или каква? — Но веднага след туй махна с ръка и рече: — А тоз обичай е глупав — персоната да скача и да оказва чест на всеки безделник, пък и нямам време сега.
Но след краткия превод Растрелий хвана въздуха в юмрук и тъй го поднесе на херцога.
— Щастие — каза той, — който, без да ще, настъпи с крак — пред него става персоната, тоест всичко е опитване на щастието.
След туй настъпи пълно мълчание. Тогава херцог Ижорски извади от дълбокия си джоб сребърно калъфче, измъкна от него златна клечка за зъби и си почопли зъбите с нея.
— А восъкът от стари отливки, от калъпите за топове, дето е останал — върши ли работа за портрета? — попита той след Това.
Растрелий даде горд отговор, че не, не става, нужен е съвсем бял восък, но в това време влезе Михайловна.
— Викат те — рече тя.
И Данилич, светлейшият княз, стана, готов да се разпорежда.
4
По Нева духаха два насрещни вятъра: сиверик — от шведско, и мокряк — от мокрото място, и когато те се срещнаха, тогаз задуха трети вятър: чухонският напречник.
Сиверикът беше нрав и къдрав, мокрякът — кос и завъртян. Задухваше чухонският напречник напреко на всичко. Той се движеше по Нева на кръгове, очистваше едно място, бялата му брада щръкваше и после се връщаше и пак засипваше очистеното място.
Тогава два млади вълка изостанаха от голямата глутница в гората отвъд Петров остров. Двата вълка тичаха по притока на Нева, прекосиха го, постояха и се огледаха. Те хукнаха през Василевския остров по линейния път и пак се спряха. Бяха видели една колиба с дървена бариера пред нея. В колибата спеше жив човек, завит презглава. На това място те избиколиха бариерата; затичаха се с отмерена крачка по тясната пътека, която вървеше покрай реката. Отминаха две къщурки и точно при къщата на Меншиков слязоха до Нева.
Те слизаха предпазливо: имаше натрупани камъни, посипани със сняг, а тук-там и голи; те, вълците, нежно слагаха лапите си. И побягнаха към рядката горица, която се мержелееше в далечината.
В една дървена къща се светна или лампата в нея и преди туй си бе горяла, но сега бе започнала да свети но-силно, после в здрача изскочи човек с муцунести кучета, после ги отвърза и веднага след туй се провикна, а сетне гръмна с дълга пушка. Ханс Юрген беше готвач, а сега брегови началник, той именно изскочи от дървената си къща и гръмна. Муцунестите кучета бяха неговите догове. Той имаше дванайсет кучета.
Тогава вълците притиснаха задници към леда и цялата им сила отиде в предните лапи. Предните лапи ставаха все по-стръмни, все по-силни, вълците загребваха все повече пространство и избягаха от кучетата.
После се качиха на брега и покрай Лятната градина дотърчаха до Ерика, до Фонтанната рекичка. Тук прекосиха големия Невски перспективен път, дето отива към Новгород. Той беше настлан с наковани напреко дъски. После, прескачайки в мочурляка от бабуна на бабуна, се скриха в горичката отвъд Фонтанната рекичка.