ШЕСТА ГЛАВА
В огъня искам елей да налея,
та да те зарадвам и да те разсмея.
1
Тази нощ се свърши, по небето се появи цвят, руменина, още никой не ставаше и къщурките, и складовете, и фабричните постройки, и дворците, и каналите приличаха на умрели.
Тогаз подовете на къщурките и дворците трепнаха от някакъв тътен и стъклата задрънчаха ситно-ситно.
И туй беше първият залп, все едно че беше изръмжало куче, голямо колкото река Нева, ала още не бе почнало да лае. Които спяха, само се размърдаха насън и първият залп не събуди всички.
А над реката, над блатата и горичките — отекна вторият залп. И туй вече беше излайване.
Тогаз всички се събудиха.
Полуоблечени, още по ризи, слугините изтичваха на двора и се взираха надалеч: какво ли става?
Големите хора пляскаха с длани и прислугата настръхваше на долния етаж: кой ли е?
Тогаз се чу още един залп, проточен.
И тогаз градът скочи на крака.
Херцог Ижорски се втурна към прозореца, загледа строго и когато земята се разтресе от петия залп, вече беше променил три решения. Първото решение беше сънено: че са шведите. Но го отмени, защото как ще нападат шведите, когато Каролус е в гроба, а с Швеция има трактамент. И туй решение беше сънено.
Второто решение беше: Пашка Ягужински. Той се е развилнял, той гърми с топовете. Отмени го още по-бързо. Първо, че няма откъде да вземе топове, а, второ, няма да посмее.
Третото решение беше: наводнение. Морето е тръгнало към града и, то се знае, ще го залее целия.
Но тогаз край прозореца префучаха каруци, а в каруците седяха войници от неговия лейбгвардейски полк. И конете бяха като пощурели, препускаха, кажи-речи, клечешката, войниците ги шибаха с три камшика едновременно, а от каруците на всички страни се развяваха платнища, ъглите на платнищата плющяха на вятъра и тез платнища бяха корабни платна.
Тогаз той отвори прозореца и ги спря с опитна ръка, викна им:
— Закъде сте тръгнали?
Но те не можеха да спрат, защото конете направо хвърчеха, разстилаха бутове над земята и беше настанало силно въздушно стремление. Кораб също не може да се спре из един път. От каруците му бе даден мимолетен отговор:
— Към Виборгските…
И разбра, че е станал голям пожар. Погледна небето — небето беше червено.
И всичко живо се размърда и хукна. Издънваха се портите на полковите дворове и изскачаха войници, и теглеха заливателни тръби като змейове огромни. И звънарят мъкнеше сигнална камбана. Измъкна я и заби. Носеха куки с вериги и се разнесе синджирен звън, като в затвор, и натовариха куките на каруци.
И онзи писар, дето се беше затворил в къщурката си от три години и бе дал обет да не се стриже, и само гъргореше с нисък глас, беше изскочил сега и под шаячената му дреха имаше бял гълъб. Защото бе дошло време да направи чудо — да хвърли тоз гълъб в огъня и огънят ще угасне. Той чуваше тоз гълъб от две години. И вървеше горд, със степана от мръсотия коса, без калпак, и гълъбът му дереше гърдите с нокти.
Големи плоскости от кече и големи корабни платна издигна Леярският двор, където бяха бомбените припаси. И ако хвръкнат във въздуха, ще се върне старото царство, защото новото, новият град и всички канцеларии, и бани, и паметници, то се знае, също ще хвръкнат.
И се появи Иванко Жмакин. Той тичаше с чевръсти скокове към огъня. Тая нощ изобщо не си беше лягал. И сега тичаше към огъня. И пожарните обирджии тичаха — да отмъкнат каквото им падне — дрехи, злато, а, току-виж, и скъпоценни камъни или картини.
Показа се, възседнал кон, Ягужински, генералният прокурор. Той викаше с дебел глас:
— Ей! Закъде сте тръгнали?
И никой не знаеше къде е огънят. Ако огънят беше на Василевския остров, трябваше да замъкнат непременно и незабавно — и времето беше като смъртта — заливателните тръби до изкуствените езера, защото тез езера на Василевския остров бяха изкопани тъкмо за заливане и гасене.
А ако беше на Адмиралтейския остров, трябваше да затулят с плоскости и корабния двор, да заградят вятъра с платна и да издърпат настрана с куките всичко подпалено, та да не гори, защото държавният флот беше в опасност.
Но там нямаше огън. И следователно — къде беше огънят? Беше в Леярската част. А артилерията е най-важната част от държавата, защото, ако се похаби артилерията, отива и градът, и всичко.
Тогаз всички каруци запрашиха към Леярската част. И огънят вече бил стигнал до Леярския двор, и всички къщурки около него били изгорели. Огънят вече наближавал бомбения склад.
Тъй си викаха един другиму хората. И храбрите препуснаха напред, а страхливците хукваха назад. И имаше много и от едните, и от другите.