По улиците се появиха карети, но без гербове и главни букви: от града бягаха господа чужденците, защото си мислеха, че са дошли калмиците, че калмишкият хан е превзел града. Те се возеха бавно, скрили носове в шуби от руски мечки, и гледаха наоколо с чуждестранна гордост и страх. Парите си носеха в ковчежета.
И липсалите хора, дребните, бързаха да се измъкнат от града с каруци, те бягаха без нищо, спасяваха само живота си.
Господин Растрелий се събуди, след като девет пъти бе гаврътвал чашата си и накрая я строши — грабна последното си произведение и изтърча навън без шапка. А произведението му беше не битка, нито някой благороден меден портрет, а просто бе излял от бронз едно малко негърче. Негърчето беше с коремче, с усмихнати бузи и имаше голям пъп. Беше го излял за проба, за да опита бронза, а вчера каза на Лежандър да го домъкне от леярната, огледа го и реши: да го залепи пак към бронзов портрет на някоя благородна женска особа, в краката й, защото тукашните женски особи обичат негърчетата, а малката фигурка ще сочи, че под роклята има голо и ще бъде смешно.
И тая заран я грабна под мишница и изхвръкна навън.
А малкият восъчен ездач, моделът, направен за изливане от бронз и безсмъртна слава, остана в къщата и по време на такъв пожар можеше да бъде откраднат, стъпкан или дори можеше да се разтопи.
Наоколо беше същински ад, но не онзи, вече напуканият, с хора, около които се увиват змии, дето го бе нарисувал в капелата Михаил Анжело, а друг, чужд, руски ад, съставен от конски муцуни, деца, войници и морски платна на сушата.
Каруците се спряха в Леярската част. Издигнаха извехтелите кърпени платна пред Леярския двор, за да заградят вятъра, и те се надуха. Сякаш някакъв друг флот се канеше да избяга от нови шведи. Каруците се скупчиха и не можеха да вървят по-нататък, но скърцаха от зор. А жребците се разцвилиха, кобилите започнаха да ритат.
Растрелий изграчи нещо, но никой не му обърна внимание… И изведнъж някой го обхвана силно изотзад, и това беше разтрепераният господин Лежандър, калфата му. Господин калфата беше сащисан, настояваше да им сторят път и викаше, че те са чуждестранни художници по изкуството, но никой не го поглеждаше. А и самият господин Лежандър хабер си нямаше накъде трябва да вървят.
Господин граф Растрелий се беше умислил. Той беше пришълец, странник, първата си родина не помнеше, във второто си отечество не искаше да се връща. При варварите наставаха странни времена и не се знаеше какви са тез платна и какво търсят именно на сушата. Да не би туй да е някакъв бунт?
Тогава един кон го връхлетя. И маестрото изведнъж се озъби и перна силно с юмрук тая муцуна. И конят се замята, взе да гледа с извъртени очи, по муцуната му се изписа страх и разбиране, силно изпъкнаха жилите, гривата му се заплете, туй беше полкова кранта — и тогава именно маестрото видя, че точно такива жили и такива ноздри ще направи на паметника, където ще бъде представен конникът.
— Какво сте се развикали? — неочаквано каза той на Лежандър. — Защо плачете? Вие сте тъпак. Това са просто военни репетиции. Не виждате ли платната? Това са военни и морски репетиции.
И се прибра вкъщи, с негърчето под мишница.
В кунщкамората вилнееше съсипия. Балтазар Щал, помощник-аптекарят, се беше хванал с две ръце за главата и стоеше в залата като китайски идол. Двупръстият мъкнеше елена навън. Пазачите вече бяха изнесли плоскостите и му помагаха. Другият двупръст изропта, измърмори някаква неразбираема дума, грабна от полицата една стъкленица с младенец и я запрати през прозореца. Младенецът изхвърча навън. И най-накрая, като чу, че гори Леярският двор, заряза всичко и хукна навън да се спасява.
Яков сколаса само да се обуе и да запаше пояса, дето му бяха парите, и също избяга. Отначало вървеше подир пазачите, после поизостана. Огледа се — наоколо му само войници, коне, вили и куки. И Яков бързо грабна от една каруца нечии ръкавици и ги нахлузи на ръцете си, а войниците стояха на каруцата гърбом и викаха:
— Тегли!
Ставаше дума за заливателните тръби.
Сега той беше с ръкавици и вече беше не шестопръст, ами все едно че петопръст, тоест като другите хора. И се засмя и взе да тегли някаква тръба.
А огън никъде се не виждаше, къщите си стояха. И изведнъж рукна вода и улучи него, Яков, и цялата муцуна на жребеца до него бе задяна с вода, той се зъбеше, цвилеше и сякаш искаше да отвинти главата си и да я захвърли.
Всички се разбягаха.
И когато избяга малко по-настрана, Яков видя, че платната са спуснати и чу как пеят каруците: пееше катранът от бавния ход. И каруците отплуваха.