Погледна си краката — бяха обути. Ръцете — с ръкавици. И поясът му е на него. Тогава закрачи към гостилницата, защото беше гладен, и си поиска от маркитанта симит и хляб, после си купи гъши черен дроб, рибешки глави и кореми — и почна да яде.
Ядеше бавно и мляскаше и яде тъй час или два. Сетне изяде и едни телешки черва, но повече не можа. И докато ядеше, не си сваляше ръкавиците и ръкавиците му станаха като намазани с тюленова мас. Избърса си ръцете в гащите и разбра, че тумбакът му е пълен с храна, а ръцете му са свободни. После си излезе.
Сигналните камбани бяха млъкнали и само малките барабани сипеха военна градушка. А в града една жена се смееше до припадък и до вирене на краката. И преставаше, а после пак, сякаш някой я гъделичкаше под мишниците, и пак се тръшваше, останала без глас. И таз жена беше самата Екатерина Алексеевна, нейно самодържавие.
Защото днес беше първи април и тя си беше направила таз шега — да накара всички да се щурат и да тичат кой накъдето види, и да не знаят къде трябва да идат и защо.
Тя бе излъгала всички, защото такъв беше обичаят на знатните особи във всички чужди държави, на първи април да си правят шеги.
Вече два месеца се бяха минали, откак стопанинът умря, а и го бяха погребали, кажи-речи, преди две седмици. И траурът беше свършил.
И смехът й не можеше да секне, та стана нужда да й дават да пие вода и да мирише оцет. А около нея се бяха натръшкали всички придворни дами, за да покажат колко прилепчив е смехът й. И всички бяха необлечени, някои дори почти голи, защото ги мързеше да се обличат от сутринта, а до довечера имаше време. Много от тях дори приритваха полечка, а една все си бърчеше веждите и цялото й лице ставаше на бръчки, сякаш нещо я болеше — толкоз я беше досмешало. А на таз придворна дама не й беше чак толкоз смешно, защото отначало и тя се уплаши. Затуй не се смееше, а само казваше:
— Ох, капнах.
2
А Яков обикаляше Петерсбурк и от каналите му се зави свят: никога не беше виждал таквиз прави и дълги изкопи.
Оловните чудесии покрай Нева не погледна, достатъчно им се беше нагледал в кунщкамората. Ходеше от село на село — и на Адмиралтейския остров, и на Василевския, и на Виборгска — той ги смяташе всичките за села, а между селата имаше реки, горички и блата.
Край река Мия можа да се промъкне до месарските сергии, затъна в калта и се уплаши — не че ще затъне, ами че ще му се откърти подметката и тогаз ще го видят, че е шестопръст.
Ходи дълго. Парите му бяха в него. От вехтошарската чаршия на Василевския остров си купи нови дрехи — и горни, и долни, чисти. Един бръснар, германец, го избръсна гладко. И Яков заприлича на германец, на германски занаятчия от средна ръка. С шеврови ръкавици, бръснат — личи си, че е германец. И отначало ходеше из покрайнините, а сега взе да шета навсякъде. И едни къщи бяха покрити с плочки, а други с дъски. В покрайнините, покрай големия Невски перспективен път — там и с чимове, и с брезова кора. Добитъкът беше малко. Само край големия Летен остров на ливадата пасяха млечни крави и зад вехтошарската чаршия край река Мия плачеха овни. Нито кошери, нито пчелини, пък и нямаше място за тях.
Той още не знаеше къде ще се дене и как ще си изкарва хляба. И тръгна към главния, Петербуркския остров, видя църквата „Св. Петър и Павел“ и крепостта.
На църквата освен кръста имаше три спици, а на спиците се вееха платна, тесни, боядисани и толкоз дълги, че приличаха на змийски езици; важна църква.
А пред една тясна висока къща имаше площадка и всички гледаха натам, и оттам се чуваше човешки глас. И му казаха на Яков, че туй е игралището. И той дълго не можеше да разбере какво игралище. И един човек все сочеше на Яков с пръст натам, теглеше го за ръкава, без да го поглежда, и повтаряше: „Ей го на, ей го! Заигра!“ А солидните хора, чиновниците, гледаха важно и строго, с познаване на въпроса.
Там играеше някакъв човек.
На площадката имаше дървено конско подобие. Вратът му дълъг, тялото дебело, краката и муцуната малки. А гърбът му остър, и по въздуха си личеше колко е остър — като нож; над него въздухът чак изтъняваше. И около тоз монструозен кон бяха набити в земята колци — прави, издялкани, с остри върхове и начесто като борове в гъста гора. А върху тях играеше човекът. Човекът беше изут, бос, само по една риза и ходеше по колците, по остриетата, и се превиваше, падаше, после пак скачаше. А около набитите колци стояха войници с пушки и човекът се завтече към края и падна на колене — върху онез остриета, — а после с голям писък и вой скочи на крака и помоли един войник за нещо. Но войникът насочи пушката си право към него и човекът продължи да играе. И Яков се промуши още по-наблизо. Неговият съсед му бе казал, че тоз танец е войнишки и стражарски, за войници, които са се провинили. Тогаз шестопръстият отиде още по-близо и видя как войниците смъкнаха онзи човек от коловете — предпазливо, несръчно, както се взема на ръце малко дете, и го качиха на кобилата. И видя как се държи човекът с ръце за дългия дървен врат, как отмаляват тез ръце.