И щом отмалеят ръцете — човекът се свлича на острия гръб и вие и лае пресекливо. И провинилият се войник, каза чиновникът на Яков, трябва да седи тъй половин час. А една симитчийка се въртеше наоколо и продаваше симити, тя каза, че войникът се бил провинил, бил откраднал или на него му били откраднали, и затуй играе, и му се усмихна симитчийката, хем беше млада. И когато онез голи ръце прегръщаха врата, се виждаше как е устроена човешката ръка, какви трапчинки има по нея. Той седеше на острия гръбнак и подскачаше нагоре, а хлапетата наоколо се кикотеха. Затуй и викаха на таз площадка „игралище“. Една майка повдигна детенцето си и то гледаше войника, подскачаше и викаше: „Дий, конче!“
— А за какво яде такъв голям пердах? — попита Яков.
— Туй не е пердах, туй е учение — каза чиновникът.
И друг един го подкрепи:
— Тъй учат глупците, че да им дойде умът в главата.
А когато смъкнаха войника и го сложиха на парче зебло, Яков отиде съвсем близо до него и видя: лежеше и го гледаше Михалко, брат му. Отпадналият от служба войник от Балков полк. Пазачът. А лицето му беше отслабнало, очите му бяха променили цвета си. И тез очи бяха умни.
И Яков мина покрай брат си, както минава всичко, както минава времето или както се минава през огън и вода, както светлината минава през стъкло, както куче минава край ранено куче — тогаз то се преструва, че не е видяло, не е забелязало другото куче, че няма нищо общо с него и си върви по работата.
И отиде в гостилницата, в многолюдното място, където се вдигаше пара, където имаше хора, имаше храна.
3
Той седеше пред големите огледала, защото днес беше рожденият ден на нейно величество и защото вече официално и всеобщо бе прекратен траурът, и той искаше да се облече според вкуса на своето великолепие.
Днес му се щеше да е особено добре облечен. Седеше си тихо и се поглеждаше в огледалата с проницателен, чисто женски поглед, без милост към себе си, ала и с издирване на качествата. Липсваше му хубост, но в поклоните и поздравите му имаше големство и широта. Съблече се гол и двама слуги го натриха с шпирт от шишенце. Погледна се в огледалата — кожата му още беше млада. Наметнаха му риза от тънко платно с бухнали ръкави, надиплели на ситни гънки, на края с една педя дантелени маншети, и ръцете му потънаха в тях.
После му нахлузиха чорапите от зелена персийска коприна, коленичиха и започнаха да му закопчават златните катарами на обувките.
А когато му облякоха камизолата, отпрати слугите и остави само берберина. Сам върза дантелата като вратовръзка и я забоде с карфица с кристално възелче. Сам си оправи новия кафтан под мишниците. Сам се запаса със златния колан върху кафтана. Тогаз берберинът му сложи на главата бухналата перука от най-доброкачествени френски косми. Още веднъж се погледна в огледалата и нагласи израза на лицето си: изчаквателност, смесена с подигравка.
Сложи си пръстените.
Беше облечен с червен кафтан със зелена подплата, със зелена камизола, зелени гащи и зелени чорапи.
И взе в едната си ръка извезаните със златна сърма кесийки — за музикантите, а в другата — маншона от пера, ален на цвят.
Туй бяха неговите цветове, по тез цветове чуждите посланици го познаваха отдалеч. И който искаше да му покаже, че го обича или е на негова страна, от неговата партия, също се обличаше в червено и зелено. И почти всички се обличаха тъй, по една мода.
Потегли за двореца и почувствува как се е подмладил от спиритуса за тяло и от разкоша, почувствува, че по устните му играе усмивка, само че още нямаше на кого да се присмее.
Първо — таен разговор, че да се тури веднъж завинаги край на работата около Ягужински — а после веселба със закачки и унгарско греяно вино. А при Пашка още от двореца ще изпрати хора да му рекат, че е арестуван и ще бъде заточен.
И какъв приятен ветрец му подухва право в лицето!
Щом свърши с тез работи, ще направи пирамидните каскади в Ранбов.
Тъй, с висок дух и с радост, пристигна в двореца и мина с онзи маншон от пера, все едно че бе хванал някаква птица, през залите, а всички му се кланяха ниско и той виждаше на кого му се е протрила поне малко коприната на гърба или отстрани — отиваше да отнесе поклона си на нейно самодържавие.
Но когато вече я наближи с поклона си, видя, че до нея стои Ягужински, Пашка.
И тогаз херцог Ижорски чак малко се стъписа. А Пашка й шепнеше нещо, а Екатерина се смееше, а Лизавета се превиваше, таквиз смехории им разказваше той.
Но херцог Ижорски се стъписа само за един миг — той беше светски човек и никога не губеше гордостта си, усмихна се и се приближи до тях.
Тогаз Екатерина стана и го хвана за ръката, а госпожа Лизавета хвана Пашка, приближиха ги един до друг и ги накараха да се целуват.
Пашкината целувка беше прохладна, а херцогът млясна шумно въздуха и само заби нос във врата на Пашка.
Кога го бе изпреварил?
И още начаса, както умееше, защото беше светски човек и бърз действувател — престана да си мисли, че трябва да изпрати Пашка именно при ескимосите или в Сибир, а че може с почести и не без полза — като посланик в Датската земя или някъде другаде, може и на по загубено място, само да е по-далеч.
И херцог Ижорски направи знак на музикантите и им подхвърли една кесийка с пари.
Тогаз фаготът загъргори като корем, заскрибуцаха цигулките, включи се и пиколката.
И херцог Ижорски, Данилич, се засмя и тръгна през залата с оназ птича, оперена, свободна походка, заради която го обичаше жена му.
Притвори наполовина очи, замрежи ги от гордост и уязвеност. И в очите му имаше леност, обида, като че ли днес го бе налегнала старостта, те бяха морни очи.
Той час по час хвърляше на музикантите по някой от пръстените си и не му беше жал.
А после седна да играе на крале с Левенволд, със Сапега и с Остерман, хвана наведнъж и седемте ръце и стана крал.
Остерман учтиво му каза да сече картите, а той го погледна надменно и се усмихна, досмеша го. Знаеше, че не бива да сече, а трябва да каже: „Има си слуги за тази работа.“ Но го бе налегнала гордост, смях, за нищо не му беше жал и сече.
Тогаз всички се разсмяха и всичко, което бе взел, го върна на другите. И Остерман се смееше тъй, че смехът му не се чуваше: вдърви се. А на него му беше смешно и все едно и го бе сторил от гордост. А Ягужински, Пашка, също беше весел. За него бяха ходатайствували, бяха му измолили прошка, той знаеше тая работа и можеше да разказва весели шеги. Разказваше на Елизавета за Англия, че е остров, а госпожа Елизавета не му вярваше и мислеше, че той я взема на подбив. После взе да разказва за папските монаси, какви смешни грехове вършат помежду си, и всички умираха да се смеят. Той започна да танцува. И също хвърли на музикантите кесия.
Той танцуваше. А победа нямаше, той разбра това, докато танцуваше.
Ще се прибере вкъщи и ще си легне да спи. Жена му е умна, тя го помири. Тя е сипаничава.
А победа нямаше, той разбра това, докато танцуваше.
Той, Пашка, ще замине за град Виена и там е метресата му, оназ, загладената.
Добре де, ще дойде тя при него, ще си легнат и какво от туй!
Разбираше, че е спечелил, че всичко е спечелил, и въпреки туй победата я няма. А защо е така — не разбираше.
Танцуваше кетентанц. Пистолет-миновета, дето го обичаше стопанинът, вече не го танцуваха. А танцуваха с целувки, свързани с носни кърпички, на двойки, и дамите толкоз се впиваха, че разваляха всички танцувални фигури и ги отлепяха с голям смях. А мнозина, както си бяха прегърнати, с кърпичката заедно, се шмугваха в съседната стая; там беше тъмно и топло.
И танцуваше Ягужински.
Правеше каприоли.
Той отдавна беше зарязал дамата си и очите му бяха помътнели, и не гледаше с тях, а само танцуваше ли, танцуваше.
Танцуваше, защото не разбираше защо я няма победата. Защо стана тъй, че спечели и може би пак ще е на власт, а победата я няма?
И пак ще види виенската благородничка, неверните очи, нацупените устни, и ще легне с нея — ама какво от туй?
И туй е съвсем друга работа.
Туй е мъглата, калаят, клоните — и оназ глупачка, старата му жена, пак е избягала от манастира и играе там, около къщата му, с надигнати поли.
Дръж се, земьо!
И гостите щяха да си умрат от смях и все сочеха с пръст как танцува Ягужински. Върти се, вие се, събори главния готвач, настъпва всички жени по шлейфовете, издул е устни — толкоз се е унесъл в танеца Ягужинскн.
А той се унесе в танеца и танцува, а после се помина още същата вечер, на втория ден от месец април 1725 година.