Холандски монах, плешив, чете под бодливо дърво книга. Облечен е с шаячна дреха и седи дупешката.
И море.
Гълъбарник, обикновен, с колонки, а колонките му дебели като колена. И статуи, и саксии. Отзад куче с женско лице лае. Отстрана една птица взема за почест с крило.
Прохладна китайска пагода.
Двама дебеланковци на мост, а мостът на диреци като книжни подвързии. Холандско ежедневие.
Още един мост, подвижен, на вериги, ала не плосък, а извит.
Кула, отгоре спусната кука, на куката въже, а па въжето се люшка товар. Теглят го. А отдолу, в канала, лодка и трима гребци, те са с кръгли шапки и карат с лодката крава. И кравата е с голяма глава и пъстра, на петна.
Пастир, подкарал рогато стадо, а на хълма се виждат дървета, бодливи, рунтави като кучета. Лятна жега.
Замък, квадратен, старовремски, патици в залива Пред замъка и дървото се е привело. Норд-ост.
Разрушена сграда или развалини и конна войска язди по пясъка, а цевите са голи и шатрите рогати.
И тримачтов кораб, и море.
И сбогом, море, и сбогом, камино.
Сбогом, ялче, ялченце! Няма да ме караш вече до Сената!
Недей ме чака! Екипажът да се пусне, заплатата да му се брои!
Сбогом на вас, кортик и портупей!
Кафтан!
Обувки!
Сбогом, море! Сърдито!
И на вас сбогом, корабни платна!
Насмолени въжета!
Морски вятър, стриди!
Платнарска промишленост, фабрики, сбогом!
Промишленост корабна и огнестрелна!
И на теб сбогом, шаечна и тепавичарска промишленост! И военно дело!
Сбогом, сбогом и на вас, рудни находища, мини дълбоки със задуха!
Да можеше да ида сега на баня да се натопля!
Малвазия не ми дават да си пийна докторите!
Сбогом, сбогом, адмиралски час, австерия и червен фенер, и леки жени, и бели крака, и домашна радост! На всичката таз приятна работа!
Петерхофска градино, сбогом! Великолуцки брези и липи амстердамски!
Сбогом, господа чужди държави! Лъве шведски, Драконе китайски!
И на теб сбогом, корабе голям!
И не се знае на кого те оставям!
Синовете и дребните дъщерички, дребосъците, дребосъченцата, всичките до едно измряха, а най-големия злодей аз го убих! На пустош ще обърнат всичко!
Сбогом, Питер-Бас, господин капитан на бомбардирската рота Петър Михайлов!
От зла и вътрешна тайна болест умирам!
И не се знае на кого оставям отечеството и делото, и художествата си!
Той плачеше без глас под юргана, а юрганът беше пъстър, съшит от безброй парченца, кадифени, копринени и памучни, като на селските деца, топъл. И се беше намокрил откъм долния край. Нощният калпак се бе изхлузил от широката му глава; главата беше остригана като на млад войник.
Камизолата висеше на закачалката, отдавна бе шита, беше се износила, извехтяла. Не бе вече за обличане.
А след един час щеше да дойде Катерина и той знаеше, че умира, защото не я бе убил и дори я пуща да влиза в стаята му. А трябваше да я убие и тогаз кръвта му щеше да получи облекчение, той щеше да оздравее. А сега кръвта му тръгна надолу и се задържа, и го държи, и не го отпуща.
А потайния си приятел, Данилич, и него не го уби и също не получи облекчение.
А човекът в съседната малка стаичка нещо се умълча, не скрибуца с перото, не трака със сметалото. И не ще сколаса да тегли брадвата на онзи гнил корен. Сигур са изгонили онзи човечец от стаичката, вече няма кой да слуша докладите му.
Износи се, продадоха го, умира войнишкият син Петър Михайлов!
Устните му затрепериха и главата му взе да се измята назад върху възглавницата. Тя лежеше, мургава и не кой знае колко голяма, с наклонени вежди, както лежеше преди седем години главата на оногова, широкоплещестия, и той войнишки син като него, главата на Алексей, сина Петров.
А същински гняв не усещаше, гневът не идваше, само тръпки. Виж, ако се разсърдеше; веднъж да се разсърдеше, тогаз стопанката щеше да го погъделичка по темето — той би си поспал и тогаз би оздравял.
И изведнъж по кулата на онзи замък, дето се люшкаше товар на въжето, по оназ синя кахла запълзя хлебарка. Измъкна се от цепнатината, спря се и се огледа.
През живота си само от три неща се бе страхувал, ала и от трите много: първият страх беше от водата, вторият — от кръвта.
Като дете се плашеше от водата, от таз мътилка, от набъбването на реката напролет му се повдигаше. И тъкмо затуй обикна лодката, защото лодката беше стена, беше защита от пролетната вода. И после свикна и я обикна.
От кръвта се плашеше, ала не дълго. Като дете бе видял един от вуйчовците си убит. Вуйчо му бе толкоз червен и приличаше на одран, като свиня на месарската чаршия, но вуйчовото лице и този път беше бледно и на туй лице, сякаш някой бояджия го бе плеснал с четката си, имаше кръв вместо око. И тогаз той се изплаши и затрепери, но усети и известно любопитство. И любопитството надделя, и той стана любопитен към кръвта.