След един час вратата се блъсна и влезе Екатерина, нейно величество. Тогаз Мякинин, Алексей застана мирно. И нейно величество с пръст му посочи — да си върви. Той посегна към листовете, ала тя ги затисна с ръка. И го погледна. Мякинин, Алексей нищо не рече и си излезе. Вкъщи изгори в печката всичко, дето го бе набутал в ботуша си. А арабските цифри си останаха, само на скришното място, и никой не може ги разбра.
И доста нещо остана в стаичката.
За големите кражби от корабите, които той строеше — туй се отнасяше за генерал-адмирал Апраксин. И за почти всички господа от Сената — кой колко и за какво. Но само с посочване на големите подкупи и кражби, щото за малките не би му стигнала хартията да ги запише. Как търговците си крият печалбите, за търговците Шустови, дето върху хиляди и хиляди не плащат данък, а самите те се укриват, скитат кой знае къде, предрешени като просяци. Как господа дворяните укриват житото и изчакват да настане глад, че да натрупат повечко пари, имената им и още ред други работи. Останаха и къде са се дянали — за туй Мякинин не се замисляше.
Той беше рижав, с широко чело, дребна риба. Ако не беше Павел Иванович Ягужински, кракът му надали щеше да стъпи в оназ стаичка и нямаше да го изгони оттам лично Екатерина.
Призори тримата сенатори отидоха в Сената и Сенатът се събра и издаде указ: да бъдат пуснати много затворници, дето са изпратени в каторгата, и освободени, та да се молят за многолетно здраве на величеството.
Захващаха се велики дела: стопанинът още говореше, ала вече не можеше да се гневи. Вечерта проводиха да повикат Данилич, херцог Ижорски. А той, вече от големия дворец, проводи да повикат при него военния му секретар Вюст и му нареди немедлено да бъдат удвоени караулите в града. Вюст немедлено ги удвои.
И тогаз всички разбраха, че скоро ще умре.
7
А тая работа още много преди туй се знаеше на едно място, където всичко се знае — а именно в кръчмата, във фортината, дето е на баира.
Фортината беше близо до Адмиралтейството. Тя бе построена за майсторите-чуждоземци, които се затъжаваха; майсторите се затъжаваха за родния край, където се бяха родили, или за жена си, за децата, които вкъщи биеха, а понявгаш за какви ли не партушини или дори само за един домашен предмет, който бе останал в дома им — за всичко това те много се затъжаваха на новото, опасно място.
Там, в кръчмата, имаше бира, водка, на чаша и на чебър, и мнозина идваха, сами или на компании, пиеха пад чебъра с канчето, избърсваха се и изпухтяваха:
— Ух!
Всички ходеха в многолюдното място — в кръчмата.
Над фортината на покрива бе кацнала па дълъг прът държавната птица, орелът. Тя беше тенекиена и зографисана. И се бе огънала от вятъра, ръждясала, взеха да й викат: петела. Но покрай тая птица фортината се виждаше на грамадно пространство, дори от голямото блато и от брезовата гора покрай Невския перспективен път. Всички казваха: да идем при петела. И тук мнозина се познаваха, също както и при среща по улиците; в Петерсбурк хората се брояха на пръсти. А имаше и безименни: петерсбуркските бурлаци. Те бяха пропаднали пияници.
Пропадналите пияници стояха в пруста край чебъра, проливаха си навоите и на място се изуваха и честно премятаха навоите си през ръба на чебъра. Затуй наоколо се разнасяше балсамова миризма. Те пиеха бира, пиво и каквото се стичаше по мустаците им обратно в чебъра, другите подир тях го загребваха и пиеха. И тук бе тихо, само се чуваше пъшкане и пак:
— Ух!
В предната зала имаше какви ли не пияници, гюрултаджии, те пиеха със смях и кикот, на тях им беше все едно. Тук бяха гуляйджиите. Тук по кюшетата се провикваха:
— Лози!
— Жълъди!
Защото тук се играеше на карти, на зарове, вършеха се и други мръсотии. Понякога ставаха сбивания.
А по-навътре, в малката зала, с един прозорец, бяха средните хора, разночинци на светска служба, писари от средна ръка, майстори, шведи, французи и холандци. Имаше освен туй войнишки булки и драгунскн вдовици, курветини.
Тук пиеха мълчешката, не вдигаха врява. И само малцина пееха. Тук седяха хората, които най-много се затъжават.
В пруста се чуваше руска и шведска реч, а във втората зала — много наречия. От втората зала говорът минаваше в първата, а после в пруста — и тръгваше да шета до къщурките и чак до блатото.