Выбрать главу

Джефри Арчър

Въпрос на чест (Крадец на крадците)

На Джефри и Бабс

Първа част

Когато в хода на човешката история…

1.

Ню Йорк

15 февруари 1993

Антонио Кавали гледаше втренчено арабина. Струваше му се прекалено млад, за да бъде заместник на посланика.

— Сто милиона долара — каза Кавали много бавно и с необходимото уважение към подобно число.

Хамид Ал-Обайди щракна с превъзходния маникюр на палеца си едното мънисто на броеницата. Тракането започваше да опъва нервите на Кавали.

— Сто милиона долара са напълно приемливи — отговори с английски акцент заместник-посланикът.

Кавали кимна. Единственото, което го притесняваше в тази сделка бе, че Ал-Обайди не бе направил опит да се пазари, макар той да бе поискал от арабина сума, два пъти по-висока от онази, която разчиташе да получи. Кавали бе научил на собствен гръб колко е опасно да се доверяваш на човек, който не се пазари. Защото това по правило означаваше, че този човек поначало няма намерение да плаща.

— Ако сме се споразумели за сумата — каза той, — остава само да уточним как и кога ще бъде направено плащането. — Заместник-посланикът премести следващото мънисто и едва тогава кимна. — Десет милиона ще бъдат изплатени в наличност веднага — продължи Кавали, — а оставащите деветдесет милиона ще бъдат внесени по сметка в швейцарска банка, когато бъде изпълнен договорът.

— И какво ще получа срещу моите десет милиона? — поинтересува се заместник-посланикът и изгледа втренчено мъжа пред себе си — произходът на събеседника му не можеше да се скрие, също както и неговият.

— Нищо — отговори Кавали, макар дълбоко в себе си да бе съгласен, че арабинът има право да пита. В края на краищата, ако Кавали не спазеше своята част на договора, заместник-посланикът можеше да загуби нещо доста по-важно от някаква сума държавни пари.

Ал-Обайди премести ново мънисто. Съзнаваше, че всъщност няма особен избор — бяха му трябвали цели две години само и само за да се добере до този разговор с Антонио Кавали. Междувременно Клинтън се бе нанесъл в Белия дом, а собственият му държавен глава бе започнал да губи търпение в жаждата си за отмъщение. Ал-Обайди разбираше, че ако не приеме условията на Кавали, шансовете му да намери друг способен да изпълни задачата преди 4-ти юли могат да се сравнят с вероятността при последното завъртане на рулетката да се падне нула.

Кавали вдигна поглед към грамадния портрет на стената зад гърба на заместник-посланика. Първият му контакт с Ал-Обайди бе станал само четири дни след приключването на войната. Тогава американецът бе отказал да се занимава с арабина, може би просто защото малцина вярваха, че лидерът на неговата страна все още ще бъде жив към момента на предварителната среща.

Но месеците се изнизваха и Кавали бе започнал да вярва, че потенциалният му клиент може да оцелее по-дълго от президента Буш. Точно затова се бе съгласил на среща с цел изясняване на намеренията.

Договореното място на тази среща бе кабинетът на заместник-посланика в Ню Йорк на Източна 39-а улица. Тук наистина бе по-оживено, отколкото Кавали би искал, но това поне доказваше сериозността в намеренията на клиента, желаещ да инвестира сто милиона долара в начинание с подобен мащаб.

— И как бихте желали да ви бъдат изплатени първите десет милиона долара? — подпита Ал-Обайди така безгрижно, сякаш обсъждаше с агент на недвижима собственост капарото за малка къщурка.

— Цялата сума трябва да бъде внесена при банкерите ни в Ню Арк, Ню Джърси, в използвани, немаркирани стодоларови банкноти — обясни американецът, като присви замислено очи. — И… господин Обайди — допълни той, — има ли смисъл да ви уверявам, че разполагаме с машини, които биха могли да проверят…

— Забравете за всякакви безпокойства дали ще спазим нашите задължения по сделката — прекъсна го Ал-Обайди. — Парите, ако мога да използвам собственото ви клише, са капка в океана. Моята единствена грижа е доколко сте в състояние да изпълните вашата част от договора.

— Едва ли щяхте да настоявате толкова много на тази среща, ако имахте някакви съмнения дали ще разговаряте с хората, способни да свършат работата — отвърна Кавали. — Въпросът по-скоро е доколко вие сте в състояние да съберете подобна сума за толкова кратко време.

— Сигурно ще ви е любопитно да научите, господин Кавали — отговори заместник-посланикът, — че парите вече чакат в касета в трезора на сградата на Обединените нации. Иронично, нали — кой би очаквал да намери толкова пари, оставени на съхранение в хранилището на една фалирала организация. — Усмивката му подсказваше, че арабинът се гордее със способността си да пуска подобни остроумия, макар устните на Кавали да не бяха трепнали. — Десетте милиона ще бъдат внесени във вашата банка още утре сутринта — продължи Ал-Обайди и се надигна от писалището си, за да покаже, че смята срещата им за приключена. Заместник-посланикът подаде ръка и гостът му неохотно я пое.