— Не, не, недейте. Все пак предайте му, че се е обаждал Ал-Обайди от Багдад, и го помолете да бъде така любезен да ми позвъни.
— Да, сър — обеща гласът и Ал-Обайди прекъсна разговора. Беше действал по процедурата.
Отвори класьора с документацията по ембарговите стоки и написа на листа за сейфа: „Министерството на промишлеността е изпратило материалите по тази точка в Женева. Позвъних на посланика там, но не успях да се свържа с него. По тази причина не мога да направя нищо повече, докато той не ми се обади. Хамид Ал-Обайди“.
Обмисли следващия си ход крайно внимателно. Проблемът бе в това, че ако решеше да предприеме нещо, действията му трябваше да изглеждат като напълно естествени и в рамките на неговите задължения и пълномощия. Всяко, дори нищожно отклонение от нормата в град, който се хранеше с клюки и параноя, щеше да заведе на бесилката него, а не доведения брат на Саддам.
Ал-Обайди спря поглед на втора точка в списъка. Позвъни на секретарката си и й нареди да го свърже с генерал Сабави Ал-Хасан, шеф на Държавна сигурност. На този пост през последните три месеца се бяха сменили трима души. Генералът беше на мястото си — доказателство, че в Ирак има повече генерали, отколкото посланици.
— Добро утро, посланик. Възнамерявах сам да ви позвъня. Ще трябва да поговорим преди да поемете новото си назначение в Париж.
— Четете ми мислите — каза Ал-Обайди. — Честно казано, нямам представа кой все още ни представя в Европа. От доста време не съм наминавал из тази част на света.
— Доста рехаво е там, признавам. Повечето от най-добрите ни дипломати бяха експулсирани, да не говорим за така наречените „студенти“, на които в миналото можехме безусловно да разчитаме. Както и да е, това не е разговор за по телефона, така че защо не дойда да се видим?
— Свободен ли днес следобед между четири и пет часа?
Кратка пауза и генералът потвърди:
— Мога да бъда при вас към четири, но трябва да се върна в моя офис преди пет. Ще ни стигне ли това време?
— О, сигурен съм, че ще можете да ме инструктирате, генерале. — И Ал-Обайди затвори след поредното рутинно обаждане.
Идваше ред на трета точка от списъка и той имаше усещането, че този път няма да може да блъфира.
Отдели няколко минути да преповтори въпросите си преди да набере сам вътрешния номер. Обади се някоя си госпожица Саиб.
— Мога ли да попитам за какво по-конкретно желаете да разговаряте със заместник външния министър? — попита тя.
— Нищо специално — побърза да я увери Ал-Обайди. — Обаждам се по негово искане. В края на тази седмица ми се полага кратък отпуск, а заместник-министърът изрично пожела да ме инструктира преди да се явя на работа в Париж.
— Ще ви позвъня веднага щом обсъдим обаждането ви с министъра — обеща госпожица Саиб.
Ал-Обайди остави за пореден път слушалката. Съмняваше се, че е събудил нечии съмнения. Погледна бележника пред себе си и допълни на последния ред въпросителна, две стрелки и нова дума:
Калмар←?→Женева.
Разполагаше с четиридесет и осем часа, за да реши в коя от двете посоки да тръгне.
Първият въпрос, който Крац зададе на Скот по обратния път от Калмар за Стокхолм, бе за значението на числовата комбинация 0-4-0-7-9-3. Въпросът му изтръгна Скот от въртящата се в съзнанието му картина, в която той спасяваше Хана, и го върна в света около него, където нещата не изглеждаха толкова розови.
— Четвърти юли тази година — отговори той. — Има ли по-добра дата от тази, ако Саддам възнамерява да унижи публично американската нация и в частност новия президент?
— В такъв случай знаем крайния срок — замислено каза Крац.
— Да, но ни остават само единайсет дни. Както и да ги броим.
— Поне най-сетне имаме Мадам Берта — отбеляза Крац, за да разведри партньора си.
— Така е — съгласи се Скот. — И къде смяташ да я изведеш на първата й среща?
— Надявам се да стигнем до края — въздъхна Крац. — С други думи, до Йордания, където ще очаквам да се присъединиш към нас. Всъщност екипът ми вече е в Стокхолм, за да я поеме, преди да потеглим за Багдад. В Лангли са поели документацията, така че не очаквам задръжка по пътя. Първият ни проблем ще бъде пресичането на йорданската граница, но след като получим всички пътнотранспортни документи, изисквани от ООН, няколко долара рушвет, даден комуто трябва, ще ни обезпечат необходимия печат в паспортите.