Един четвъртък рано сутринта — време, когато по-голямата част от персонала в министерството вече бе започнала уикенда си — пред нея се откри първата възможност. Хана печаташе стенографските си записки от протокол на срещата предния ден между заместник-министъра и новоназначения шеф на Отдела за защита на иракските интереси в Париж, някой си Ал-Обайди, когато телефонът иззвъня. Мохамед Сайед Ал-Захияф, външният министър, желаеше да говори със своя заместник.
Секунди по-късно заместник-министърът изхвръкна от кабинета си и кресна на Хана веднага да го последва. Хана сграбчи бележник и тръгна да догонва по дългия коридор носещия се пред нея шеф.
Макар кабинетът на министъра да се намираше съвсем близо до работното й място — в дъното на коридора — досега тя не бе надниквала в него. Така че когато влезе вътре след началника си, се изненада колко сива е обстановката, разведрявана единствено от панорамната гледка към река Тигър.
Външният министър не се унижи да става, а само направи жест на заместника си бързо да сяда на стола пред бюрото му и обясни, че президентът е поискал пълен доклад по темата, обсъждана на заседанието на революционния команден съвет предната нощ. После обясни, че личната му секретарка се е прибрала у дома за уикенда, така че се налага госпожица Саиб да протоколира срещата им.
Хана не можеше да повярва на последвалата дискусия. Ако не знаеше прекрасно, че слуша двама министри, лоялни членове на Революционния команден съвет, щеше да вземе разговора им за скудоумна пропаганда. Доведеният брат на президента явно бе успял да открадне Декларацията за независимостта от Националния архив във Вашингтон и сега ценният документ висеше на стената в залата, където се провеждаха заседанията на Съвета.
Дискусията между двамата висши държавни служители трябваше да реши как точно да бъде разгласена пред света новината за този удар и коя дата би гарантирала максимално внимание от страна на медиите. Обсъждаха се подробности от рода на това на кой багдадски площад е най-добре президентът да произнесе речта си преди публично да изгори ръкописа и кой — Питър Арнет или Бърнард Шоу от Си Ен Ен — да получи разрешение да заснеме президента на фона на Декларацията в нощта преди церемонията.
Срещата продължи два часа. След това Хана се върна заедно със заместник-министъра. Без да я поглежда, той й заповяда да напечата протокола от срещата с взетите решения.
Отне й цялата сутрин да изготви първата чернова, която началникът й незабавно прегледа. След като нанесе някои дребни поправки и подсили някои формулировки, той й нареди да отпечата окончателния вариант за представяне пред външния министър с препоръката, ако бъде одобрен, да бъде поднесен и на самия президент.
Хана си тръгна за вкъщи по пустите багдадски улици. Изпитваше угнетяващо чувство на безпомощност. Чудеше се по какъв начин да предупреди американците. Те несъмнено обмисляха някакви контрамерки, за да си върнат Декларацията и може би щяха да предприемат някакви ответни действия, стига да знаеха за кой ден е насрочено публичното изгаряне.
Но знаеха ли къде е Декларацията в момента? Беше ли информиран Крац? Бяха ли се обърнали към Мосад за консултация по замисляната от година операция? Опитваше ли се някой да влезе във връзка с нея в този момент? Какво би очаквал от нея Саймън, ако беше жив?
Тя спря пред една будка и купи три пощенски картички, изобразяващи Саддам Хюсеин, произнасящ реч пред Революционния команден съвет.
По-късно, вече в спалнята си, написа едно и също нещо до Етел Рубин, Дейвид Крац и професора по арабистика в Лондонския университет. Надяваше се поне един от тях да разгадае скрития смисъл на датата в горния десен ъгъл и малкия, пълен със звезди правоъгълник, който нарисува до главата на Саддам на лицевата страна на картичката.
— Кога излита самолетът за Стокхолм? — попита той.
— След малко — неопределено отговори момичето зад гишето на скандинавската авиолиния на летище „Шарл дьо Гол“. — Самолетът току-що кацна по вътрешен полет, така че не бих могла да ви кажа по-точно.
„Поредната възможност да се откажа“ — помисли си Ал-Обайди. Но след разговора с шефа на Държавна сигурност, а на следващата сутрин и със заместник външния министър, той се бе уверил, че и двамата гледат на онова, което им бе казал, като на рутинна проверка. Ал-Обайди изкусно бе вмъкнал в разговора факта, че ще ползва полагаемия му се отпуск преди да поеме новия си пост в Париж.