Генерал Хамил крачеше нетърпеливо из кабинета си. Двата часа бяха изтекли и той бе започнал да се пита дали Крац не го бе изиграл. Съмняваше се, но не можеше да разбере как това би могло да е възможно.
Вече съжаляваше, че го уби. Защото ако Крац бе жив, можеше да го подложи на старите и надеждни методи за изтезание. На всичко отгоре вече никога нямаше да разбере как полковникът щеше да понесе особените му бръснарски умения.
Хамил вече бе заповядал на един от своите лейтенанти да отиде с хората си в сутерена на сградата на Баас. Изплашеният лейтенант бързо се бе върнал да му докладва, че вратата на сейфа е отворена, че камионът е изчезнал и че документа на стената го няма. Генералът се усмихна. Беше сигурен, че притежава оригинала, но за всеки случай извади пергамента от картонения цилиндър и го разгъна на бюрото си, за да се увери лично. Откри думата „британски“ и лицето му първо побеля, а след това почервеня. И с всяка следваща секунда ставаше все по-тъмночервено.
Веднага издаде заповед да бъдат прекратени всички военни отпуски и след това разпореди петте дивизии на елитната гвардия да започнат мащабна операция по издирване на терористите. За нещастие нямаше никаква информация с какъв аванс разполагат, накъде са тръгнали, от колко време пътуват и какви са непосредствените им намерения.
Все пак знаеше, че не могат да останат дълго на главните пътища, без да бъдат забелязани. След като се стъмнеше, сигурно щяха се отбият в пустинята, за да пренощуват. А на следващия ден щяха да опитат да пресекат някоя от шестте граници. Генералът вече бе издал заповед, че дори и само един от терористите да се изплъзне, граничарите на това място ще бъдат арестувани и тикнати в затвора. Двамата войници, които бяха „затворили“ вратата на сейфа, вече бяха разстреляни, а майорът, натоварен с контрола по монтирането на сейфа, бе арестуван. Час по-късно го бяха намерили обесен в килията — самоубийството на майор Саид поне бе спестило на Хамил главоболията по организирането на военен съд. Предвидливо оставеното на пода на килията въже явно се бе оказало достатъчно силен намек. А двамата млади студенти по медицина, инжектирали на Крац серума на истината и станали свидетели на разпита му, вече бяха откомандировани по спешност към южната граница — там щяха да изслужат военната си служба в поделение, където порядките драстично се отличаваха от тези в елитните роти. Момчетата бяха симпатични, даже много симпатични… и едва ли щяха да издържат по-дълго от седмица.
Хамил вдигна слушалката на телефона и набра номера, който трябваше да го свърже с двореца. Трябваше да е първият, който ще обясни на президента какво се е случило.
33.
Скот винаги бе мислил, че американците са гостоприемна нация, но никога не бе изпитвал отношение като това, с което семейството на Азиз посрещна тримата непознати.
Хан Бени Саад — родното село на Азиз, наброяващо към 250 жители при последното преброяване, оцеляваше само благодарение на приходите от неособено богатата реколта от портокали, мандарини и фурми, които жените продаваха на домакините от Киркук и Арбил.
Старейшината на племето — оказа се, че той е един от няколкото чичовци на Азиз — веднага ги покани в малката си, иззидана от камъни къща, и така им даде достъп до единствената в селото баня. Жените — а те бяха много — не спряха да топлят вода, докато не бе сметнато, че всички са чисти.
Скот излезе от банята последен. Масата вече бе наместена под няколкото цитрусови дървета в края на двора. Беше отрупана със странни риби, месо, плодове и зеленчуци. Той си помисли, че това сигурно е събрано от всички домове на селото, и тази мисъл го изплаши.
Седнали под обсипаното с ярки звезди небе, гостите вкусваха от прясната храна и отпиваха планинска вода, за която — ако някой я бутилираше — калифорнийците биха платили каквото им поискат.
Но мислите на Скот непослушно се връщаха към факта, че следващия ден трябва да оставят тези места и той — защото сега идваше неговият ред — трябва да преведе хората си през една от шестте граници.
Сервираха кафето и старейшината стана от мястото си, за да произнесе приветствена реч. Азиз превеждаше. Скот отговори с няколко думи, посрещнати с ръкопляскания още преди Азиз да бе успял да ги преведе.
— Приличаме си с тези хора по нещо — отбеляза Хана и хвана ръката на Скот. — И ние, и те се възхищаваме на лаконичността.