Минаха под цифровия часовник, който показваше 9:01. Вратата се плъзна встрани и групата излезе на тротоара. Отвън чакаха три черни лимузини с шофьори до вратите.
В секундата, когато зърнаха заместник-директора, шофьорите на първата и третата кола скочиха зад воланите, докато шофьорът на втората задържа задната врата, та Скот и Менделсон да влязат. Заместник-директорът седна отпред.
Водещата кола пое към магистрала „Джордж Вашингтон“ и само след минути конвоят мина по моста при 14-а улица. Декстър отново погледна часовника си — беше 9:12.
— Имаме време — успокоително каза той. Минута по-късно обаче се озоваха впримчени в задръстване. — Дявол да го вземе! — изруга той. — Забравих, че ще има кордон заради парада в чест на Деня на независимостта.
През следващите три минути изминаха по-малко от километър и Декстър каза на шофьора, че нямат избор и нареди:
— Включи сирената.
Шофьорът включи сирената. Водещата кола моментално отби в по-вътрешната лента и блокира останалите участници в движението. Потеглиха с около шейсет километра в час.
Декстър вече проверяваше часовника си на всеки трийсет секунди. Трите коли маневрираха по лентите на платното, но някои от жителите на Вашингтон, достатъчно закоравели, за да се впечатлят от бляскащи светлини и надути сирени, не изгаряха от желание да ги пропуснат напред.
В 9:37 водещата кола се вмъкна между две полицейски бариери и излезе на Конститюшън авеню. Декстър видя подредените за парада платформи и нареди да изключат сирените. Последното, от което имаха нужда, бе някой да ги забележи как спират през Националния архив.
Скот видя екипа пръв. Наведе се напред, чукна Декстър по рамото и му посочи напред. В дългата опашка пред входа на Националния архив се виждаше екип на Си Ен Ен.
— Няма как да не ни забележат — каза Декстър, обърна се към Менделсон и попита: — Има ли други начини да се влезе в сградата?
— Има сервизен вход откъм Седма улица — отговори Менделсон.
— Отлично! — възкликна Декстър.
— Подминете главния вход и ме оставете на ъгъла — каза уредникът.
— Да ви оставя на ъгъла? Сам? — не повярва на ушите си Декстър.
— Ами ако съм заобиколен от агенти, всеки ще… — запъна се Менделсон.
— Да, да, да… — каза заместник-директорът, после взе телефона и нареди на другите две коли незабелязано да се отделят.
— Май ще се наложи да рискуваме — обади се Скот.
— Знам — каза Декстър. — Но поне ти можеш да отидеш с него. В края на краищата, така и не можа да заприличаш на агент. — Скот не знаеше дали да приеме тази забележка като комплимент, или обратно.
Докато подминаваха Националния архив, Декстър се обърна с гръб към телевизионния екип и попита:
— Колко са?
— Шестима — отговори му Скот. — Онзи, дето е с гръб към нас, май е Шоу.
— Покажете ми къде точно искате да спре колата — каза Декстър на Менделсон.
— След петдесетина метра — отговори му той без замисляне.
— Вземи ти чантата, Скот.
— Но… — понечи да се възпротиви Менделсон, но видя лицето на Декстър и реши да не си хаби думите.
Колата спря до тротоара. Скот сграбчи чантата и изскочи навън. Менделсон го последва. Осем агенти се разхождаха по тротоара и правеха всичко възможно да не привличат към себе си внимание. Никой от тях не смееше дори да погледне към стъпалата пред Националния архив. Двамата неправдоподобно изглеждащи партньори бързо пресякоха Конститюшън авеню и се затичаха по 7-а улица.
Когато стигнаха до сервизния вход, Скот едва не се сблъска с тревожно очакващия ги Колдър Маршал, който също като агентите крачеше пред товарната рампа.
— Слава богу! — бяха единствените думи на архиваря, когато видя Скот и Менделсон, и после, без повече думи, той ги поведе към отворените врати на товарния асансьор. Изкачиха се два етажа и се затичаха към хранилището…
Маршал кимна и запъхтяният уредник излезе отпред и набра на малкия панел до вратата комбинацията за влизане.
Застанаха пред бетонния блок, направен, за да съхранява Декларацията за независимостта, изправени като жреци пред олтар. Скот най-сетне намери време да погледне часовника си — беше 9:51.
Менделсон натисна червения бутон и се разнесе познатият грохот на преместващите се железни плоскости. Пред тях бавно се издигна празна витрина с остъклена бронзова рамка. Когато стъклената витрина стигна нивото на гърдите им, той докосна втория бутон.