— След пет минути.
Докато пътуваха с кола към Държавния департамент, Декстър попита Скот дали има някакви теории относно това с какво се готви да ги изненада израелският лидер.
— Няколко, но бих искал да видя с очите си как действа този човек, преди да се опитам да предсказвам ходовете му. В края на краищата, досега съм го виждал само веднъж и тогава той смяташе, че Буш ще спечели изборите.
В 2:53 ги въведоха в още празната заседателна зала. Скот си избра стол до стената, точно зад мястото, определено за Уорън Кристофър и малко вляво от него, така че да има добра видимост към министър-председател Рабин, който щеше да седи срещу тях. Декстър седна от дясната му страна.
В три без една минута влязоха трима старши служители на департамента и Скот с удоволствие забеляза, че Сюзан Андерсън е сред тях. Прекрасната й кестенява коса беше прибрана в кок, което я правеше да изглежда доста непристъпна, но от друга страна, деловият син костюм деликатно подчертаваше стройната й фигура. Бялата блузка на точки и особено малката папийонка на шията сигурно биха стъписали повечето мъже, но Скот намираше комбинацията за очарователна.
— Добър ден, професор Брадли — каза тя, когато Скот стана. Но си избра място от страната на Декстър Хъчинс и го информира, че държавният секретар ще дойде след секунди.
— Как вървят „Ориолите“? — невинно попита Скот, наведе се напред и погледна Сюзан право в очите като единствен начин да не забие поглед в добре оформените й крака.
Сюзан се изчерви. Скот бе запомнил от някакво досие, че е запалена по бейзбола и че когато не придружава държавния секретар в чужбина, никога не пропуска мач. Скот знаеше прекрасно, че „Болтимърските ориоли“ са загубили последните си три мача.
— Също както се справя Джорджтаун в Атлетическата асоциация на колежите — без замисляне отговори тя.
Скот не можеше да се сети за достоен отговор. За пръв път от години отборът на университета в Джорджтаун не бе успял да се класира за участие в националното първенство.
— По петнайсет — обяви Декстър, който, изглежда, се виждаше на високо столче като тенис съдия на мач между двамата.
В този миг вратата внезапно се разтвори и в залата влязоха Уорън Кристофър и израелският министър-председател, следвани от държавни служители на двете страни. Новодошлите се разпределиха от двете страни на масата и спазвайки разбираем само за тях протокол, се настаниха по старшинство.
Държавният секретар леко кимна на Скот, за да покаже, че е забелязал присъствието му.
Всички седнаха и държавният секретар откри срещата с предсказуемо банална приветствена реч, по-голямата част от която можеше да се произнесе пред всеки висш гост, като се започне от Елцин и се свърши с Митеран. Министър-председателят на Израел отговори в същия дух.
Следващият час мина в дискусия на доклада за преговорите в Норвегия между представители на израелското правителство и ООП.
Рабин изрази убеждението, че разговорите напредват удовлетворително, но отбеляза изключителната важност на това всички подобни бъдещи срещи да останат абсолютна тайна, най-вече заради опасението, че ако опозицията в Ерусалим разбере за тях, тя ще може да минира целия план, преди той да има готовност да направи публично изявление.
Кристофър кимна в знак на съгласие и подчерта, че Държавният департамент ще бъде благодарен, ако това изявление бъде направено във Вашингтон. Рабин се усмихна, но не обеща нищо. Политическият покер беше започнал. Всички се досещаха, че ако подари на американците подобен външнополитически удар, той би очаквал нещо значително по-съществено от някаква благодарност. Какво точно би било това нещо, щеше да се разбере след като раздадяха картите още веднъж.
Бяха стигнали до точка „Разни“, когато Рабин повдигна тема, която никой не бе очаквал. Министър-председателят „валсира“ около проблема в продължение на няколко минути, но Скот веднага се досети накъде бие. На Кристофър се даваше възможност — ако пожелаеше да се възползва от нея — да убие в зародиш всякаква дискусия преди Рабин да поставеше въпроса официално.
Скот надраска бележка и я подаде на Сюзан. Тя прочете думите му, кимна, наведе се и постави бележката върху бележника пред държавния секретар. Той разгъна листчето, хвърли бегъл поглед на съдържанието му и с нещо не издаде изненадата си. Скот реши, че Кристофър също е разгадал калибъра на бомбата, която всеки момент щеше да избухне.