9.
Хана кацна на летището в Бейрут в нощта, преди да излети за Париж. Никой от Мосад не придружаваше новата агентка, за да се избегне рискът от случайното й компрометиране. Освен това всеки заловен в Бейрут израелец автоматично подлежеше на арест.
Отне й един час, за да мине през митницата, но в крайна сметка излезе оттам с британски паспорт, ръчен багаж и няколко ливански лири. Двайсет минути по-късно вече се бе регистрирала в близкия „Хилтън“. Обясни на рецепцията, че ще пренощува само една нощ, и предплати за стаята си в ливански лири. После се качи направо в стаята си на деветия етаж и повече не си показа носа навън.
Позвъниха й само веднъж, в 19:20. На въпроса на Крац тя отговори с едносричното „Да“ и това бе целият разговор.
Легна си в 22:40, но спа на пресекулки. От време на време включваше телевизора, за да гледа спагети уестърни, дублирани на арабски. Между един филм и следващия успяваше да дремне за по не повече от час. Сънят й бе неспокоен. Стана в седем без десет, изяде шоколада, който откри в хладилника, изми си зъбите и взе студен душ.
Облече се в дрехите от ръчния си багаж, избрани по вкуса на Карима съгласно информацията в досието й, седна на леглото и се огледа в огледалото. Образът в него не й харесваше. Крац бе настоял да се подстрижа, за да прилича повече на размазаните снимки на госпожица Саиб, с които разполагаха. Освен това от нея се очакваше да носи очила със стоманени рамки, та макар и със стъкла без диоптър. Беше носила тези очила миналата седмица, но така и не бе свикнала с тях, така че често забравяше да си ги слага и — това беше най-лошото — забравяше къде ги е оставила.
В 8:19 й се обадиха за втори път, за да й кажат, че самолетът от Аман е излетял с „багажа“ на борда.
Когато чу камериерките навън да бъбрят на висок глас, Хана отвори вратата и бързо обърна табелката на дръжката, така че да показва „Не безпокойте“. След това зачака нетърпеливо да й позвънят, за да й съобщят „Багажът ви е загубен“ — кодова фраза да се върне в Лондон, понеже не са успели да отвлекат момичето, или „Багажът ви е намерен“ — това беше зелен сигнал, че всичко е наред. Във втория случай тя веднага трябваше да напусне стаята, да вземе минибуса от хотела за летището, да отиде в книжарницата на втория етаж и да разглежда книгите там, докато не се свържат с нея.
В крайна сметка трябваше да се появи куриер и да й предаде малък пакет, в който трябваше да намери паспорта на Саиб с подменена снимка, самолетен билет на името на Саиб със залепени стикери за багажа на Саиб и всички нейни лични принадлежности.
След това трябваше да вземе полета за Париж колкото може по-бързо, ограничавайки се само с ръчния багаж, който бе донесла със себе си от Лондон. След като кацнеше на „Шарл дьо Гол“, трябваше да вземе багажа на Карима от лентата и да излезе на ВИП паркинга. Там трябваше да я посрещне шофьорът на иракския посланик, който щеше да я откара в посолството на Йордания, където след официалното затваряне на иракското посолство в Париж се намираше така нареченият „Отдел за защита на иракските интереси“. От този момент нататък Хана трябваше да разчита само на себе си и да се подчинява безпрекословно на всички заповеди до персонала на посолството, като не забравя, че за разлика от еврейките, арабските жени са робини на мъжете. Всякакъв опит за контакт с израелското посолство бе забранен и тя трябваше да избие от главата си евентуалната мисъл да разбере кой е агентът на Мосад в Париж. Ако се наложеше, той сам щеше да я открие.
— А как да постъпя, ако дрехите на Саиб не ми станат? — беше попитала тя Крац. — Знаем, че съм по-висока от нея.
— Трябва да носиш в ръчния си багаж достатъчно, за да имаш за няколко дни — отговори й той. — После, вече в Париж, ще си купиш каквото ти трябва. — И за целта й даде две хиляди френски франка.
— Сигурно от доста време не сте пазарували в Париж — позволи си да коментира тя. — Тази сума е достатъчна за едни джинси и няколко тениски.
Крац неохотно й даде още пет хиляди.
В 9:27 телефонът отново иззвъня.
Тони Кавали и баща му влязоха в заседателната зала и заеха двете места в двата края на масата, точно както би се полагало на президент и главен изпълнителен директор на всяка уважаваща себе си компания. Кавали винаги използваше за подобни срещи стаята с дъбовата ламперия в сутерена на къщата на баща си на 75-а улица, но истината бе, че никой сред присъстващите дори не допускаше, че става дума за нормално заседание на борда на директорите. Всички знаеха, че няма да има никакъв дневен ред.