Петимата също се надигнаха от местата си и тръгнаха към вратата, като спираха за по няколко секунди да се сбогуват с бащата на Тони. Тони ги изпрати до колите им. Когато и последната се скри в мрака, той се върна и завари баща си в кабинета. Пръстите му галеха чашата уиски, а погледът му не изпускаше почти перфектното копие на Декларацията за независимостта, което Бил Долара бе искал да унищожи.
11.
— Колдър Маршал, ако обичате.
— В момента е зает — на съвещание е. За кого да предам?
— Казвам се Рекс Бътъруърт, специален съветник на президента. Помолете го да ми се обади, когато се освободи. Ще ме намери в Белия дом.
Рекс Бътъруърт затвори, преди да изчака обичайната в такива случаи реакция „О-о, сигурна съм, че ще мога да го прекъсна, господин Бътъруърт, бихте ли изчакали една секунда!“.
Но Рекс Бътъруърт искаше нещо по-различно. Той държеше архиварят Колдър Маршал сам да му позвъни, защото за да се хване на въдицата, Маршал трябваше да мине през централата на Белия дом. Бътъруърт се бе досетил, че телефонистките в централата едва ли можеха да познават по име всички четиридесет и шестима специални съветници на президента, още по-малко такива като него, заемащи длъжността само временно, така че за да го запомнят, бе отскочил по невинен предлог до малката стаичка, където бяха момичетата.
Той нетърпеливо забарабани по бюрото, зачетен в разтворената папка пред себе си. Съдържанието й ясно разкриваше, че архиварят е канил всеки от последните трима президенти — Буш, Рейгън и Картър — да посетят Националния архив, но „поради претрупан график“ никой от тях така и не бе намерил време за това.
Бътъруърт знаеше, че президентът получава седмично средно около 1700 писма с молби да удостои с присъствието си едно или друго мероприятие. Последното писмо на Маршал от 22 януари 1993 бе получило отговора, че макар да е невъзможно президентът да приеме любезната покана в настоящия момент, господин Клинтън се надява да има тази възможност в близко бъдеще — стандартният отговор и на останалите 1699 искания, които седмичните молители щяха да прочетат.
Само че в конкретния случай поканата на господин Маршал бе на път да бъде приета. Бътъруърт продължаваше да барабани по бюрото, питайки се колко ли време ще отнеме на Маршал да отговори на обаждането му. Очакваше, че едва ли ще бъдат повече от две минути. Позволи на мислите си да се прехвърлят на събитията от миналата седмица.
Когато Кавали за пръв път бе споделил идеята с него, той се бе изсмял по-гръмко и от шестимата, събрали се край масата на 75-а улица. Но след като бе прекарал един час в оглед на Декларацията — час, през който не бе съумял да идентифицира грешката — а после се бе срещнал с Лойд Адамс, бе започнал да вярва, подобно на другите скептици, че подменянето на Декларацията не е невъзможно.
Бътъруърт бе служил добре на семейство Кавали. Беше организирал без протакане срещи с нужните политици, беше подшушвал нужните думи в нужните уши по време на търговски преговори, беше изнасял важна вътрешна информация и така си бе осигурявал допълнителен доход, съответстващ на високото мнение, което имаше за собствените си способности.
Бяха му трябвали само една-две безсънни нощи след предложението на Кавали, за да стигне до неизбежния извод, че Кавали не може да предприеме следващата стъпка без неговото участие и — по-важното — че ролята му в грандиозната измама ще бъде разкрита минути след разкриване на кражбата, което му гарантираше доживотна присъда в Левънуърт. От другата страна на везните стоеше фактът, че бе на петдесет и седем, т.е. оставаха му само три години до пенсия, и че третата му съпруга го съдеше да получи развод на условия, които не можеше да си позволи. Бътъруърт вече бе престанал да мечтае за повишение. Сега просто се надяваше някак да свикне с мисълта, че му предстои да прекара остатъка от живота си сам, борейки се да запази някакво достойнство в съществуването си на държавна пенсийка.