Кавали също добре съзнаваше тези факти. Предложеният му милион — сто хиляди при подписване и други деветстотин при осъществяване на подмяната — и обещаният еднопосочен билет до всяка точка на земното кълбо почти убедиха Бътъруърт, че трябва да приеме.
Още не беше решил окончателно, но тогава се появи Мария и това решително наклони баланса в полза на Кавали.
На търговска конференция в Бразилия миналата година Бътъруърт се бе запознал с едно местно момиче, което отговаряше на повечето му въпроси през деня и изпълняваше всичките му желания през нощта. Обади й се на сутринта след първия разговор с Кавали. Стори му се, че й стана приятно да го чуе. След като й разказа, че възнамерява да напусне службата си, защото очаква да получи голямо наследство и да се премести да живее някъде по света, удоволствието й стана повече от очевидно.
На следващия ден специалният съветник на президента стана член на екипа.
До края на седмицата пръсна по-голямата част от стоте хиляди долара, разчиствайки дългове и покривайки отдавна дължимите вноски по издръжката на първите си две съпруги. Останалите му няколко хиляди не предлагаха алтернатива на това да се посвети на плана с цялото си сърце и душа. Дори не помисли да се откаже, защото знаеше, че няма никакъв шанс да върне вече похарченото състояние. Не бе забравил случилото се с неговия предшественик в екипа на Кавали, който бе пропуснал да възстанови далеч по-малка сума, след като бе дал известни обещания. Не се бе стигнало дотам да повтори грешката: още на първия път бащата на Кавали му бе организирал заравяне в подземията на Световния търговски център. Подобна кончина с нищо не съблазняваше Бътъруърт.
Телефонът на бюрото му иззвъня, както бе очаквал, преди да изтекат двете минути, но той не отговори веднага. Когато най-сетне вдигна слушалката, временната му секретарка му съобщи, че на линията е някой си господин Маршал, и го попита ще се обади ли.
— Да, благодаря ви, госпожице Даниелс.
— Господин Бътъруърт? — чу се в слушалката.
— На телефона.
— Обажда се Колдър Маршал от Националния архив. Научих, че сте ме търсили. Бях на съвещание. Съжалявам, че не са ви свързали веднага.
— Няма проблем, господин Маршал. Просто исках да попитам дали ще ви бъде възможно да се отбиете в Белия дом. Бих искал да поговорим по личен въпрос.
— Но, разбира се, господин Бътъруърт. Кога ще бъде удобно?
— В момента съм затънал в дела. Така ще е до края на седмицата — отговори Бътъруърт и погледна празните страници на настолния календарник. — Но президентът заминава в началото на следващата, така че може да насрочим нещо за тогава, какво ще кажете?
Последва пауза, през която Маршал сигурно преглеждаше разписанието на своите срещи.
— Устройва ли ви вторник в десет сутринта? — попита накрая архиварят.
— Момент да проверя — отговори Бътъруърт, загледан в празното пространство. — Аха, става. Имам друга среща в 10:30, но съм сигурен, че времето ще ни стигне да уточним с вас всичко. Ще бъдете ли така добър да се явите на входа откъм Пенсилвания авеню пред сградата на стария кабинет? Там ще ви посрещнат и след като минете през пропуска, ще ви доведат в кабинета ми.
— Входът откъм Пенсилвания авеню — замаяно повтори Маршал. — Разбира се.
— Благодаря ви, господин Маршал. Очаквам да се видим следващия вторник в десет — напомни Бътъруърт, преди да затвори.
Усмихваше се, когато набра частния номер на Кавали.
Скот обеща на Декстър Хъчинс да бъде подръка, когато синът му дойде на събеседване за приемане в Йейл.
— Ако го приемат, ще идвам да го наглеждам от време на време — каза Декстър, — което, от друга страна, ще ми даде възможност да те държа в течение на малкия ни проблем с израелците. Кой знае, може дори да попадна на нещо, което да те изкуши.
— Декстър, ако се надяваш да вкарам сина ти в Йейл срещу работата на агент, време е да научиш, че нямам абсолютно никакви връзки в отдела по приемане на студенти. — Чу в слушалката сухия смях на Декстър. — Но ще ми бъде приятно да ви покажа университета и да помогна на хлапето с каквото мога.