— В тайна? Разбира се.
— Президентът е сигурен, че може да разчита на дискретността ви, господин Маршал. Правим всичко възможно, за да освободим прозорец през последната седмица на май, когато той да посети Архива. За съжаление засега не мога да бъда по-конкретен от това.
— Не можете да бъдете по-конкретен? Разбира се…
— Президент Клинтън пожела също това да бъде частна визита, която не бива да става достояние на пресата или обществеността.
— Да не става достояние… Разбира се…
— След експлозията в Световния търговски център трябва да взимаме всички предпазни мерки.
— Всички предпазни мерки… Разбира се.
— Така че ще ви бъда особено задължен, ако не дискутирате каквито и да било аспекти на планираното посещение с персонала си, старши или младши, поне докато не можем да потвърдим конкретната дата. Досещате се, предполагам, колко често планирани мероприятия се разчуват и тогава се налага да бъдат отменяни по съображения за сигурност.
— По съображения за сигурност… Разбира се. Но след като говорим за частно посещение — осмели се да попита архиварят, — има ли нещо по-конкретно, което президентът особено държи да разгледа, или възнамерява да се ограничи със стандартната обиколка на експозицията?
— Радвам се, че зададохте точно този въпрос — каза Бътъруърт и разтвори папката пред себе си. — Президентът има една-единствена лична молба, след изпълнението на която ще се остави във вашите ръце.
— В моите ръце… Разбира се.
— Иска да види Декларацията за независимостта.
— Декларацията за независимостта. Това е много лесно.
— Не това е молбата му — вметна Бътъруърт.
— Не това ли?
— Не. Президентът иска да види Декларацията, но не по начина, по който я е видял като първокурсник в Джорджтаун — във витраж, под дебело стъкло. Иска да му я извадите, така че да разгледа пергамента отблизо. Много се надява, че ще удовлетворите молбата му, та макар и за няколко секунди.
Този път архиварят не отговори автоматично „Разбира се“.
— Колко необикновено! — каза той вместо това и едва тогава повтори: — Надява се, че ще удовлетворя молбата му, та макар и за няколко секунди? — Нова дълга пауза. — Сигурен съм, че е възможно, разбира се.
— Благодаря ви — искрено каза Бътъруърт, надявайки се да не допусне облекчението да се чуе в гласа му. — Знам, че и президентът ще оцени жеста ви. Накрая, ако ми позволите да ви напомня още веднъж, никому нито дума, докато не можем да потвърдим датата.
Бътъруърт стана и погледна стенния часовник на отсрещната стена. Срещата продължаваше вече двайсет и две минути. Щеше да може да си обере крушите оттук преди досадната служителка от отдел „Планиране“ да го изхвърли.
Специалният съветник на президента придружи госта си до вратата и каза:
— Президентът ми поръча да ви предложа да разгледате Овалния кабинет, ако желаете.
— Овалния кабинет? Разбира се, разбира се.
12.
Хамид Ал-Обайди бе сам в центъра на стаята. Първо двама от четиримата охранители го бяха съблекли чисто гол, а след това другите двама с професионална ловкост бяха прегледали всеки шев от облеклото му, за да се уверят, че не носи нищо, което би могло да застраши живота на президента.
Едва когато старшият от охраната кимна, се отвори една странична врата и в стаята влезе лекар, следван от санитар със стол в едната ръка и гумена ръкавица в другата. Той остави стола зад Ал-Обайди и го поканиха да седне. Ал-Обайди се подчини. Докторът огледа ноктите му. Надникна в ушите му, нареди му да си отвори широко устата и почука всеки негов зъб с инструмент. След това втъкна напречно нещо между челюстите му, за да ги отвори още по-широко, и огледа пролуките между зъбите му. Удовлетворен махна нещото от устата му и му позволи да я затвори. Нареди му да стане, широко да се разкрачи и да се наведе напред, като сложи ръце върху седалката на стола. Ал-Обайди чу специфичния шум от слагането на гумената ръкавица и в следващия миг усети остра болка от грубото бръкване с два пръста дълбоко в ануса му. Извика неволно и двамата охранители пред него започнаха да се смеят. Миг по-късно усети болката още веднъж, този път поради все така рязкото изваждане на пръстите.
— Готово — каза докторът, сякаш току-що бе премерил температурата на Ал-Обайди, за да се увери, че не се е простудил. — Можете да се облечете.
Ал-Обайди се наведе и вдигна панталоните си. Докторът и санитарят излязоха от стаята.