Докато се обличаше, Ал-Обайди неволно се запита дали всеки член на Съвета за сигурност минава през същата унизителна процедура всеки път, когато Саддам свиква съвещание на Революционния команден съвет.
Заповедта да се върне в Багдад, за да докладва пред Сайеди за последното развитие на нещата — така бе формулирал причината посланикът в ООН — бе изпълнила Ал-Обайди с напълно обяснима тревога, макар след последната среща с Кавали да имаше усещането, че разполага с отговори на всички въпроси, които президентът може да му зададе.
Ал-Обайди приключи с обличането и се погледна в малкото огледало на стената. За случая бе избрал облекло, направо скромно, сравнено с това, което го чакаше в гардероба му в Ню Йорк: костюми от „Сакс“ на Пето авеню, пуловери на „Валентино“, обувки от „Чърч“ и масивен златен часовник от „Картие“. Всичко това естествено бе зарязано в полза на скромния евтин арабски костюм, който пазеше за подобни случаи в най-долното чекмедже на гардероба си в Манхатън.
Вратата в дъното на стаята се отвори и един пазач го повика с пръст. Контрастът с голата стая беше смайващ. От другата страна на вратата започваше застлан с дебел мокет коридор, осветяван от свещници, разположени през няколко крачки.
Заместник-посланикът тръгна след пазача по коридора. Тревогата му се засилваше с всяка крачка, приближаваща го до тежката позлатена врата, към която вървяха. Но малко преди да се изправят пред нея, пазачът отвори една странична врата и го въведе в нещо като вестибюл, обстановката в който повтаряше разкоша на коридора отвън.
В мига, в който Ал-Обайди събра кураж да седне на големия диван, вратата се отвори пак и той мигом скочи, но в стаята влезе момиче с поднос, в центъра на който имаше чашка турско кафе.
Момичето остави подноса на масичка до дивана, поклони се и все така безмълвно излезе. Ал-Обайди взе чашката и неуверено я повъртя в ръцете си — за пръв път осъзна, че се е пристрастил към западното капучино. Изпи черната течност просто защото изпитваше необходимост да прави нещо.
Мъчително бавно измина цял час. Той ставаше все по-неспокоен. В стаята нямаше нищо за четене и единственото, с което можеше да се „разсее“, бе да гледа големия портрет на Саддам Хюсеин. Ал-Обайди прекара времето, обмисляйки старателно всяка съобщена му от Кавали подробност. Искаше му се да може да направи някои справки с папката в малкото дипломатическо куфарче, с което бе дошъл и което охранителите му бяха взели много преди да се озове в стаята за преглед.
През втория час самообладанието му взе да го напуска. През третия вече се питаше ще доживее ли да излезе жив от сградата.
Изведнъж вратата внезапно се отвори и Ал-Обайди разпозна червената светкавица върху жълт фон — символ на личната гвардия на Саддам — така наречената „хемая“.
— Президентът ще те приеме — бе всичко, което му каза младият офицер, и Ал-Обайди стана и го последва по коридора към позлатената врата.
Офицерът почука, отвори тежката врата и отстъпи, за да направи път на заместник-посланика да се присъедини към заседанието на Революционния команден съвет.
Ал-Обайди влезе и зачака, като затворник, очакващ от съдията да му позволи да седне. Много добре знаеше, че никой не може да се здрависва с президента, освен ако не бъде поканен да го направи. Загледа се в дванайсетчленния съвет и забеляза, че само двама — министър-председателят Тарик Азис и държавният обвинител Накир Фарар — са в цивилни дрехи. Останалите десетима бяха във военни униформи, но не носеха оръжие. Единственото ръчно оръжие — с изключение на това, носено от генерал Хамил, началника на Президентската гвардия, и от двамата въоръжени охранители, изправени зад гърба на Саддам — беше на масата пред президента, поставено там, където другите държавни глави биха сложили бележниците си.
Ал-Обайди започваше все по-болезнено да осъзнава факта, че от мига, в който го бяха пуснали да влезе, президентът не го бе изпускал от поглед. Саддам махна с пурата си „Коиба“ към заместник-посланика, за да му покаже, че може да седне на единственото незаето място в срещуположния на него край на масата.
Външният министър погледна президента — той кимна — и каза:
— Това, както знаете, господин президент, е Хамид Ал-Обайди, нашият заместник-посланик при Обединените нации, когото удостоихте с отговорността да изпълни заповедите ви да бъде открадната Декларацията за независимостта от американските неверници. Следвайки указанията ви, той се върна в Багдад, за да ви информира лично за направеното от него досега. Не съм имал възможността да говоря с него, господин президент, така че ви моля да ме извините, ако и аз подобно на вас се окажа в положението на търсещ информация.