— Но ако, и подчертавам, че казвам „ако“, те успеят да изнесат оригинала, има ли подготовка за предаването му в твои ръце? — попита държавният обвинител.
— Да — убедено отговори Ал-Обайди. — Разбирам, че президентът иска документът да бъде предаден на Баразан Ал-Тикрити, нашия достопочтен посланик към ООН в Женева. Едва когато той получи пергамента, и нито миг по-рано, аз ще разпоредя окончателното изплащане на остатъка.
Президентът доволно кимна. В крайна сметка достопочтеният посланик в Женева му беше доведен брат.
Държавният обвинител продължи да разпитва:
— Но как ще сме сигурни, че това, което ни се дава, е оригиналът, а не първокласно копие? Какво ще им попречи да не разиграят цирк с влизане и излизане от Националния архив, без да осъществят подмяната?
На устните на Ал-Обайди за пръв път се появи усмивка.
— Взех предпазни мерки, господин държавен обвинителю, това да не се случи — отговори той. — Когато фалшификатът подмени оригинала, той все така ще бъде излаган пред посетителите, както досега. Можете да бъдете сигурен, че аз ще бъда сред първите посетители.
— Вие не отговорихте на въпроса ми — остро възрази държавният обвинител. — Откъде ще знаем, че са ни предали оригинала?
— Защото в оригиналния документ, написан от Тимоти Матлок, има проста правописна грешка, коригирана в копието, изработено от Бил О’Райли.
Държавният посетител неохотно се облегна на стола си и в този момент господарят му вдигна ръка.
— Друг престъпник, Ваше Превъзходителство — побърза да обясни външният министър. — Този път фалшификатор, комуто е поверено изработването на копието.
— Значи — наведе се отново напред държавният обвинител, — ако в документа, излаган за посетителите на националния архив, след 25-и май има все същата правописна грешка, ние ще знаем, че са дали фалшификата на нас, така че няма да платим повече нито цент. Така ли е?
— Да, господин държавен обвинителю — потвърди Ал-Обайди.
— Коя дума в оригинала е неправилно изписана? — поиска да узнае държавният обвинител.
Когато Ал-Обайди му обясни, Накир Фарар само промълви: „Колко удобно“ и затвори папката пред себе си.
— И все пак ще е необходимо да разполагам със сумата за изплащането на остатъка — осмели се да продължи Ал-Обайди, — при положение, че се убедя в коректното изпълнение на техните задължения.
Външният министър погледна Саддам, който отново само кимна.
— Средствата ще бъдат преведени към 25-и май — обеща външният министър. — Бих искал да прегледаме заедно всички подробности, преди да се върнете в Ню Йорк. Стига да имам разрешение за това от господин президента…
Саддам махна небрежно с ръка, за да покаже, че това не е важно за него. Погледът му оставаше забит в Ал-Обайди. Заместник-посланикът не беше сигурен дали е свободен да си ходи, или трябва да остане на разположение за други въпроси. Реши да е предпазлив, така че остана на мястото си, без да говори. Изминаха няколко минути преди тишината да бъде нарушена.
— Вероятно си любопитен, Хамид, защо отдавам такова значение на лист безполезна хартия. — Ал-Обайди се срещаше с президента за пръв път и затова обръщението на малко име го изненада.
— Не съм достоен да подлагам на съмнение съображенията на Ваше Превъзходителство — отговори той.
— И въпреки това — продължи Саддам — би било просто нечовешко да не се запиташ защо съм готов да похарча сто милиона долара и да рискувам международно унижение в случай, че се провалиш.
— Ще ми бъде интересно да науча, Сайеди, ако желаете да доверите това на недостоен човек като мен.
— Тогава ще споделя с теб тайната си, Хамид — каза Саддам, забил тежкия поглед на черните си очи в заместник-посланика. — Когато завладях Деветнайсетата провинция за моя народ, аз се озовах във война не с предателите, които бяхме нападнали, а с обединените сили на Запада… въпреки споразумението, постигнато преди това с американския посланик. „Защо?“ запитах се аз, след като на всички бе известно, че Кувейт се управлява от няколко корумпирани семейства, които изобщо не се интересуват от добруването на своя народ. Ще ти кажа защо. И то с една дума — петролът. Ако Деветнайсетата провинция бе изнасяла кафе например, ти никога нямаше да видиш дори една американска гребна лодка, въоръжена с катапулта, да навлиза в Залива. — Външният министър съгласно кимна. — И кои бяха световните лидери, съюзили се срещу мен? Тачър, Горбачов и Буш. Това стана преди по-малко от три години. Но какво се случи междувременно с тях? Тачър бе свалена след преврат, осъществен от собствените й поддръжници; Горбачов бе изхвърлен от човек, когото той сам бе уволнил година по-рано и чието положение в момента застрашително се клати; Буш претърпя унизително поражение, нанесено му от американския народ. Докато аз оставам на власт като върховен водач и президент на собствената си страна. — Последваха бурни ръкопляскания, които стихнаха в мига, в който той отвори уста и продължи: — Това, разбира се, би трябвало да бъде достатъчна разплата за моя народ. Но не и за мен, Хамид. Защото на мястото на Буш се издигна Клинтън, а той изобщо не се е поучил от грешките на своя предшественик и на свой ред се опитва да поставя под съмнение върховенството ми. Затова този път аз смятам да го унижа заедно с всички американски неверници, преди да им дам възможност да ми отправят предизвикателство. И ще направя това по начин, който завинаги ще попречи на Клинтън да възвърне доверието към себе си. Ще направя Клинтън и американците за смях пред целия свят! — Мъжете около масата закимаха. — Ти вече познаваш отблизо способността ми да обръщам алчността на тези хора в готовност да откраднат най-свещения документ от своята история. И ти, Хамид, си избран да бъдеш инструмент за признаването на моята гениалност.