Ал-Обайди почтително склони глава.
— Когато сложа ръка върху Декларацията, аз търпеливо ще изчакам да дойде 4-ти юли — денят, когато цяла Америка ще празнува мирен неделен ден, Денят на независимостта. — Той направи пауза и в стаята се възцари оглушителна тишина. — Аз също ще празнувам Деня на независимостта, но не във Вашингтон или в Ню Йорк, а на площад Тахрир, заобиколен от любимия ми народ. И тогава аз, Саддам Хюсеин, президент на Ирак, пред медиите на целия свят ще изпепеля американската Декларация за независимостта.
Хана лежеше будна на леглото в голата си стая и се чувстваше точно като преди тринайсет години в първата нощ, прекарана в пансиона.
Беше прибрала куфарите на Карима Саиб от лентата за багаж на летище „Шарл дьо Гол“ с тягостно предчувствие за онова, което щеше да намери в тях.
Както бе уговорено, беше дошъл да я посрещне шофьор със служебна кола, но понеже той не бе проявил никакво желание да завързва разговор, тя нямаше представа какво да очаква при пристигане в йорданското посолство. Когато слезе от колата, Хана се изненада от неговата големина.
За прекрасната стара сграда, разположена в сенките на булевард „Морис Баре“, се знаеше, че навремето е била притежание на Ага Хан. Иракската пристройка заемаше изцяло два етажа — напълно материално доказателство, че йорданците не желаят да настройват срещу себе си Саддам.
Първият, когото видя при влизане в пристройката към посолството, бе Абдул Канук — главният администратор. Той определено не приличаше на дипломат, а когато си отвори устата, тя разбра, че и няма начин да е. Канук я информира, че посланикът и старшата му секретарка Муна Ахмед са заети със серия срещи, така че тя трябва да разопакова багажа си и да чака.
Малкото помещение предлагаше площ, достатъчна за едно легло и два куфара, и според нея най-вероятно беше бивш склад от времето преди тук да се нанесе иракската делегация. Когато най-сетне със свито сърце отвори куфарите на Карима Саиб, тя бързо откри, че единственото, което й става, са обувките. Не знаеше дали да изпитва облекчение от това, че няма да й се налага да се примирява с вкуса на Карима, или да се безпокои, че почти няма собствени дрехи, които да носи.
Муна Ахмед, старшата секретарка, дойде да й прави компания на вечеря. Изглежда всички секретарки в посолството биваха третирани наравно с прислугата. Хана успя да убеди Муна, че обстановката е по-добра, отколкото е очаквала, особено след като им позволяват да използват само пристройката към йорданското посолство. Муна обясни, че за дипломатическия корпус във Франция иракският посланик е само шеф на Отдела за защита на иракските интереси, макар от всички служители да се очакваше да се обръщат към него без изключение с „Ваше Превъзходителство“ или „господин посланик“.
През първите няколко дни на новата си работа Хана седеше в стая, съседна на кабинета на посланика, от другата страна на бюрото на Муна, без да има почти никаква работа. Бързо разбра, че никой не се интересува особено от нея, стига да се справя навреме с отпечатването на оставеното от посланика на диктофона. Всъщност това скоро се превърна в най-големия й проблем, защото се наложи да работи по-бавно, за да не злепостави Муна. Единственото, което продължаваше да забравя, беше да слага очилата си.