Вечер, когато сядаха с Муна да се хранят в кухнята, Хана научаваше от нея всичко, което се очакваше от иракчанка в чужбина, включително как да отбягва ухажванията на Абдул Канук, главния администратор. Към края на втората седмица кривата на обучение загуби първоначалния си остър наклон и Хана с изненада забеляза, че посланикът все повече разчита на нейните умения. Продължаваше да избягва проявяването на инициатива.
След като приключеха със служебните си задължения, от Хана и Муна се очакваше да останат в сградата. Забранено им беше изобщо да излизат навън вечер, освен в компанията на главния администратор, а това бе перспектива, която не привличаше нито една от тях. Муна не се интересуваше от музика или театър, не я привличаше дори идеята да отидат в някое кафе. Стигаше й да си стои в стаята и да чете речите на Саддам Хюсеин.
Дните бавно се точеха и Хана започна да се надява, че агентът на Мосад в Париж ще се свърже с нея, за да бъде направено нужното за изтеглянето й в Израел, където да завърши подготовката си за мисията. Само че нямаше представа кой може да е този човек. Питаше се дали са успели да внедрят друг, освен нея в посолството. Когато останеше сама в стаята, често лежеше с отворени очи и се питаше: Шофьорът? Не, беше много бавен. Градинарят? Не, прекалено глупав. Готвачката? Хм, определено бе възможно. Храната бе толкова скапана, че готвенето спокойно можеше да се окаже втората й професия. Абдул Канук? Едва ли. На всичко отгоре той не пропускаше да повтори поне три пъти на ден, че е братовчед на Баразан Ал-Тикрити, доведения брат на Саддам Хюсеин и посланик на Ирак към ООН в Женева. Освен това Канук бе най-големият клюкар в посолството и за една вечер даваше на Хана повече информация за Саддам Хюсеин и антуража му, отколкото тя научаваше от посланика за цяла седмица. В действителност посланикът рядко споменаваше Сайеди в нейно присъствие, а когато го правеше, винаги бе предпазлив и се изказваше почтително.
На втората седмица Хана се запозна със съпругата на посланика и бързо схвана, че това е една яростно независима жена — отчасти може би защото бе наполовина туркиня — която не се чувства задължена да стои вечно в посолството. Тя правеше неща, считани за крайност по иракските разбирания, от рода на това да придружава съпруга си на коктейли, и дори я бяха забелязвали да си налива питие, без да чака да й предложат. На всичко отгоре — и това бе особено важно за Хана — два пъти седмично ходеше да плува на обществен басейн на булевард „Ланс“. След известна деликатна обработка посланикът се съгласи, че ще е уместно новата му секретарка да придружава жена му при тези излизания.
Скот пристигна в Париж в неделен ден. Бяха му дали ключа за малък апартамент на Авеню дьо Месин и можеше да разполага със сметка, отворена заради него в „Сосиете Женерал“ на булевард „Осман“ на името Саймън Розентал.
Трябваше да телефонира в Лангли едва след като разкриеше агентката на Мосад. Никой от другите агенти на ЦРУ тук не знаеше за съществуването му и му бе наредено да не се опитва да търси контакт с никой от командированите в Европа агенти, обучавани от него в миналото.
Прекара първите два дни в набелязване на деветте места, от които можеше да наблюдава входа на йорданското посолство, без да бъде забелязан от никого в сградата. Към края на седмицата за пръв път в живота си осъзна какво имат предвид агентите с оперативен опит, като говорят за „часовете на самота“ и с изненада установи, че някои от неговите студенти му липсват.
Постепенно си изработи дневен стереотип: всяка сутрин преди закуска пробягваше осем километра в парк „Монсо“ и едва тогава започваше сутрешната смяна. Вечер прекарваше два часа във фитнес залата на Рю дьо Берн, после си приготвяше вечерята и я изяждаше сам в апартамента си.
Започна да се отчайва. Питаше се дали агентката някога напуска периметъра на посолството, започна да се колебае дали госпожица Копец изобщо е тук. Доколкото можеше да прецени, съпругата на посланика бе единствената, която влизаше и излизаше когато й се прииска.
След това внезапно — беше вторникът на втората му седмица — започна да излиза още една жена, придружаваше съпругата на посланика. Беше ли това Хана Копец? Зърна я само за част от секундата преди колата да се изгуби по улицата.