Той стана, за да я поздрави, и без да я пита, поръча второ кафе. Предупреди я, че разполагат само с няколко минути, защото знае, че тя трябва да се върне в посолството, без да събужда подозрение. Докато отпиваше първата си глътка истинско кафе от седмици насам, Хана го разгледа отблизо и си припомни сладостта на тръпката да пийнеш в компанията на интересен мъж. Но следващото му изречение я върна в реалния свят.
— Крац планира да те изтегли от Париж в близко бъдеще.
— Някаква по-специална причина? — не се сдържа тя.
— Избрана е датата на операцията в Багдад.
— Благодаря ти, Господи!
— Защо казваш това? — зададе първия си въпрос Скот.
— Посланикът очаква да го отзоват в Багдад, за да поеме следващо назначение. Иска да ме вземе със себе си — отговори Хана. — Или поне така казва главният администратор пред всички, освен пред Муна.
— Ще предупредя Крац.
— Между другото, Саймън, научих едно-две неща, които Крац може да намери за полезни.
Той кимна и внимателно я изслуша, докато Хана му разказваше подробности за вътрешната организация в посолството, за идването на дипломати и бизнесмени, които се представяха за противници на Саддам, а едновременно с това се опитваха да сключат изгодни сделки с него. След няколко минути Саймън я спря и каза:
— Мисля, че трябва да тръгваш. Иначе ще започнат да се чудят къде си. Ще се опитам да организирам още една среща, ако е възможно — добави той за своя собствена изненада.
Тя се усмихна, стана и си тръгна, без да се обръща.
По-късно същата вечер Скот изпрати шифрограма до Декстър Хъчинс във Вирджиния, за да му съобщи, че е установил контакт с Хана.
Час по-късно получи в отговор факс, в който имаше една-единствена инструкция.
13.
На 25 май 1993 година слънцето се издигна над Капитолия няколко минути след пет. Лъчите му се плъзнаха по моравата пред Белия дом и минути по-късно незабелязано се промъкнаха в Овалния кабинет. На неколкостотин метра оттам Кавали пляскаше с ръце, за да ги стопли.
Бе прекарал предния ден във Вашингтон — проверяваше дреболиите по плана може би за стотен път или поне така му се струваше. Длъжен беше да приеме, че нещо непременно ще се издъни, и каквото и да бе това нещо, отговорността за издънката автоматично щеше да стане негова.
Приближи се Джони Скасиаторе и подаде на Кавали вдигаща пара чаша кафе.
— Не допусках, че във Вашингтон може да бъде толкова студено — каза му Кавали, който бе облечен в яке, подплатено с вълна.
— Толкова рано сутринта е студено по целия свят — отговори Джони. — Ако не вярваш, питай който филмов режисьор си избереш.
— И ти наистина трябваше да дойдеш тук шест часа предварително, за да заснемеш триминутен епизод? — недоверчиво го попита Кавали.
— Два часа подготовка за минута работа е общоприетият стандарт. И не забравяй, че ще трябва да изиграем тази сцена два пъти, при това в доста необичайна обстановка.
Кавали стоеше на ъгъла на 13-а улица и Пенсилвания авеню и оглеждаше петдесетината души в екипа на Джони. Някои полагаха върху тротоара релсите, по които камерата щеше да следва шестте бавно носещи се по Пенсилвания авеню лимузини. Други монтираха по протежение на отсечка от седемстотин метра масивните ксенонови прожектори, които щяха да се захранват от 200-киловатовия генератор, докаран тук, в центъра на столицата, още в четири тази сутрин. Трети правеха пробите на звукозаписното оборудване, чиято цел беше да регистрира всеки издаден звук — стъпките на хората по плочите на тротоара, затръшването на вратите на коли, грохота на минаващото отдолу метро, дори мелодичния звън на часовника в Кулата на старата поща.
— Необходими ли бяха наистина всички тези разноски? — поинтересува се Кавали.
— Ако искаш всички освен нас двамата да вярват, че участват в заснемането на филм, не можеш да си позволиш съмнителни икономии. Моята идея е да подходя по такъв начин, че всеки, който ни наблюдава, случайно или не, професионалист или аматьор, да очаква да види филма един ден в киното. И ще ти кажа, че плащам на всички по текущите тарифи.
— Слава богу, че поне няма да си имаме работа с профсъюзите — измърмори Кавали. Слънцето вече го заслепяваше. В този момент президентът закусваше в Белия дом и вече от двайсет и една минути несъмнено се наслаждаваше на топлината му.
Кавали свали поглед към списъка в ръцете си. Ал Калабрезе вече бе докарал дванайсетте си коли, паркирани до тротоара, а водачите им стояха в група и пиеха кафе, сгушени на завет под една от сградите по периферията на Фрийдъм Плаза. Шестте лимузини блестяха, огрени от утринното слънце, и минувачите — чистачи и метачи, напускащи офисите, както и подранилите служители, излизащи на площада по стълбите от метростанция „Федерал Трайангъл“ — забавяха ход, за да се възхитят на безплатния спектакъл. Бояджия коригираше видими само за него дефекти на Президентския печат върху вратата на третата лимузина, а младо момиче оправяше гънките на знаменцето, закрепено върху горната част на десния калник.