— Джино — каза без предисловия Кавали, като спря пред бившия морски пехотинец, — готови ли са хората ти?
— До последното копеле.
— Можеш ли да гарантираш, че всеки от тях ще мълчи?
— Като гроб! Освен ако не държи сам да си го изкопае.
— Къде са в този момент?
— Идват от осем различни посоки. Всички трябва да ми се явят точно в девет и трийсет. Тъмни костюми, класически вратовръзки и кобури, които да не се забелязват от пръв поглед.
— Обади ми се, щом се съберат.
— Става — обеща Джино.
Кавали продължи към „Уилард“ и след като направи поредната справка с часовника си, ускори ход.
Влезе във фоайето и намери там Рекс Бътъруърт да крачи неспокойно напред-назад, сякаш основната цел в живота му бе да изтърка синьо-златния мокет. Щом видя Кавали, той веднага се успокои и тръгна след него към асансьора.
— Беше ти казано да стоиш в ъгъла и търпеливо да чакаш, а не да крачиш пред очите на всички, в това число на репортери, дошли да потърсят материал за жълтите издания.
Бътъруърт измънка някакво извинение. Влязоха в асансьора и Кавали натисна бутона за единайсетия етаж. Никой от тях не каза нищо повече, докато не влязоха в стая 1137 — същата, в която Кавали бе преспал миналата нощ.
Едва тогава Кавали погледна Рекс Бътъруърт по-внимателно. Мъжът беше потен, сякаш току-що бе пробягал сутрешните си осем километра, а не се бе качил единайсет етажа с асансьор.
— Успокой се — каза Кавали. — До момента се справяш отлично. Остава ти само едно телефонно обаждане и това е краят на ролята ти. Ще си на самолета за Рио още преди първият мотоциклетист да е стигнал пред Националния архив. Сега, ясно ли ти е какво трябва да кажеш на Маршал?
Бътъруърт извади от джоба си няколко листа с бележки, размърда безсилно устни в опит да кажа нещо и накрая се овладя.
— Да, знам и съм готов. — Но се тресеше като пихтия.
Кавали набра номера в кабинета на архиваря, само на километър от тях, и подаде слушалката на Бътъруърт. Двамата се заслушаха в сигнала. Накрая Кавали подаде ръка за слушалката. Щяха да опитат пак след няколко минути. Внезапно в слушалката се разнесе щракване и се чу глас:
— Колдър Маршал на телефона.
Кавали отиде в банята и вдигна слушалката на деривата там.
— Добро утро, господин Маршал, обажда се Рекс Бътъруърт от Белия дом. Искам само да се уверя, че всичко при вас е наред и сте готови.
— Разбира се, господин Бътъруърт. Всички хора от персонала ми са инструктирани да бъдат на работните си места точно в девет часа. Всъщност повечето от тях вече са тук, но само моят заместник и старшият уредник знаят истинската причина, поради която разпоредих тази сутрин да няма закъснели.
— Отлично — одобри Бътъруърт. — Президентът още е по график и очакваме да бъдем при вас около десет, но опасявам се, че се налага да бъде обратно в Белия дом към единайсет.
— Към единайсет, разбира се — повтори както си му беше навик архиварят. — Надявам се да можем да го разведем из сградата за петдесет минути, защото очаквам, че много от хората ми ще се радват да се запознаят с него.
— Да се надяваме, че ще имаме толкова време — каза Бътъруърт. — Някакви проблеми с малката лична молба на президента?
— Няма такива, поне доколкото ми е известно. Старшият уредник с удоволствие ще свали стъклото, така че президентът да може да огледа пергамента в оригиналното му състояние. След това ще приберем Декларацията в хранилището до неговото заминаване. Надявам се да мога да я изложа за посетителите минути след като той си тръгне.
— Е, струва ми се, че всичко е под контрол, господин Маршал — каза Бътъруърт. По челото му се стичаше пот. — Сега отивам да говоря с президента, така че няма да бъда на телефона през останалата част от сутринта, но ще ви се обадя следобед да ми разкажете как е минало всичко.
Кавали остави слушалката на ръба на ваната, изтича в спалнята и спря като вкопан пред специалния съветник на президента.
Бътъруърт изглеждаше ужасно. Кавали го стисна за бузите и трескаво го раздруса.
— Всъщност, сега погледнах бележника си… днес няма да можем да се чуем, защото обещах на жена си да си тръгна от работа малко по-рано от обикновено, за да се подготвим за годишния ми отпуск, който започва от утре.
— О… Къде ще пътувате? — невинно попита Маршал.