Етел Рубин явно нямаше представа каква е целта на пристигането на Хана в Лондон.
След като подреди багажа си и взе душ, Хана слезе при хазайката си в дневната. Госпожа Рубин щастливо бъбреше и дори не правеше опит да изслуша късите й реплики.
— Знаете ли къде е най-близкият салон за фитнес? — успя да вмъкне един въпрос Хана.
— Съпругът ми ще се върне всеки момент — започна госпожа Рубин и още преди да довърши, вратата се отвори и в стаята почти на бегом влетя висок към метър и деветдесет тъмнокос мъж с къдрава коса и още по-тъмни очи — Питър Рубин. Представи се веднага, попита вежливо как е минал полетът и млъкна. Не направи дори опит да намекне на Хана за интересния нощен живот в Лондон и скоро тя разбра, че той не задава въпроси, на които не очаква от нея искрени отговори. Макар да бе почти сигурна, че господин Рубин не знае всички подробности около нейното посещение, по поведението му почувства, че той не вижда в нея обикновен турист.
Госпожа Рубин обаче не й даде възможност да се прибере в стаята си преди полунощ. А когато го направи, Хана вече бе капнала и заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата, без да разбере, че в този момент Питър Рубин търпеливо обяснява на жена си в кухнята, че в бъдеще гостенката им трябва да бъде оставена на мира.
3.
Шофьорът на заместник-посланика ловко изкара колата от частния гараж в сградата на Обединените нации и пое на запад през тунела „Линкълн“ към Ню Джърси. Няколко минути не проговориха нито той, нито Ал-Обайди. През това време шофьорът постоянно се взираше в огледалото за обратно виждане. Потвърди, че никой не ги следва, едва когато завиха по детелината за връзка с магистралата за Ню Джърси.
— Добре — късо каза Ал-Обайди, позволи си да се отпусне за пръв път този ден и започна да си представя какво би могъл да направи с десетте милиона долара, ако по някакъв начин станеха негова собственост.
Когато подминаха клона на „Мидлантик Нешънъл Банк“, се запита за хиляден път защо не вземе да спре колата и да внесе парите под измислено име. Нямаше да бъде никакъв проблем на следващия ден да се озове от другата страна на земното кълбо. Подобно изпълнение със сигурност щеше да накара посланика да се изпоти здраво. А при повече късмет, докато откриеха местонахождението му, Саддам Хюсеин можеше отдавна да е мъртъв. И тогава… щеше ли на някой да му пука какво е станало с парите?
В края на краищата Ал-Обайди нито за секунда не бе допускал, че нелепият план на великия лидер е изпълним. Беше се надявал да докладва в Багдад след разумен период, че въпреки всичките си усилия не е успял да намери надежден изпълнител на смелия удар. Само че съдбата бе довяла в Ню Йорк онзи ливанец…
Имаше две добре известни на Ал-Обайди причини, заради които не можеше да докосне и един долар от парите, натъпкани в калъфа за голф стикове на седалката до него. Първо, трябваше да мисли за майка си и сестра си, които живееха в относителен комфорт в Багдад и които — ако парите неочаквано изчезнеха — щяха да бъдат арестувани, изнасилени, измъчвани и обесени… с единственото обяснение, че са роднини на предател. Не че Саддам някога бе имал нужда от извинение за убиването на някого, особено ако подозираше, че той го е предал.
Второ, Ал-Обайди — който падаше на колене пет пъти дневно с лице на изток и с молитва един ден Саддам да свърши с кончината на предател — нямаше как да не забележи, че Горбачов, Тачър и Буш се държат на власт все по-трудно от великия Сайеди.
Още от момента, когато посланикът му бе възложил тази задача, Ал-Обайди бе приел мисълта, че Саддам, както изглежда, май ще умре мирно и тихо в леглото си, докато собствените му шансове за успех — любимата фраза на посланика — са минимални. Защото след като предадеше парите, ако Кавали по някаква причина не изпълнеше задълженията си по договора, не някой друг, а именно Ал-Обайди щеше да бъде отзован в Багдад — под невинна дипломатическа формулировка естествено — за да го арестуват на слизане от самолета, да го съдят по бързата процедура и несъмнено да го намерят за виновен. И тогава всичките възвишени приказки, изречени от професора му по право в Лондонския университет, щяха да имат стойността на шепа пясък в пустинята.