Чул повишен глас, барманът инстинктивно се обърна към тях, после прецени, че трябва да избърше чашите, останали от обедното стълпотворение.
— Имам език, сър, и то възпитан — отговори Долара. Още не бе погледнал натрапника.
— Ирландец! Трябваше да се досетя. Нация на тъпи, невежи пияндури.
— Ако ми позволите да ви напомня, сър — не издържа Долара, — Ирландия е родината на Йейтс, Шоу, Уайлд, О’Кейси и Джойс. — И той вдигна чашата си в тяхна памет.
— Никога не съм ги чувал. Приятели по чашка, предполагам? — Този път младият барман остави кърпата и реши да обърне на разговора по-сериозно внимание.
— Уви, не съм имал тази чест — язвително отговори Долара. — Но, приятелю, фактът, че не си чувал за тях, да не говорим, че не си чел произведенията им, си е само за твоя сметка.
— Да не ме обвиняваш в невежество? — обиди се досадникът и грубо сложи ръка върху рамото на Долара.
Бил най-сетне се обърна към него, но дори от това близко разстояние не можеше да фокусира погледа си през алкохолната мъгла, която го обгръщаше през последните две седмици. И все пак въпреки мъглата забеляза, че човекът е доста по-едър от него. Подобни съображения обаче не го бяха безпокоили никога.
— Не, сър, не е необходимо да ви обвинявам в невежество. Издават ви собствените ви нечленоразделни звуци.
— Не позволявам на никого да ми говори така, най-малко от всичко на теб, жалко ирландско пиянде! — заяви нахалникът и без да сваля ръката си от рамото на Долара, замахна с другата и стовари тежък удар върху челюстта му. Долара падна от столчето си и се срина на пода.
Мъжът го изчака да се надигне и му нанесе втори удар — този път в корема.
Младият барман вече набираше номера, оставен му от шефа за в случаи като този. Надяваше се да дойдат бързо, защото ирландецът едва ли щеше да става дълго от пода. Този път той се опита да удари мъчителя си в носа, но ударът му мина над дясното рамо на човека. Неговият следващ удар попадна странично в шията на Долара и той рухна на пода за трети път, което в дните му на аматьор щеше да доведе до победа с технически нокаут, но понеже този път наблизо не се виждаше съдия, Долара намери сили да се изправи още веднъж.
В този момент барманът с облекчение чу звука на приближаващи се сирени и се примоли колите да идват насам, а не на друго повикване. И докато се молеше, четирима полицаи нахлуха през летящите врати.
Първият ловко улови Долара миг преди той да се свлече на пода за четвърти път, а другите двама сграбчиха натрапника, извиха му безцеремонно ръцете на гърба и го оковаха в белезници. После го избутаха навън и го натикаха в полицейския бус. Сирената така и не спря да вие, докато отвеждаха двамата пияници.
Барманът беше благодарен на скоростта, с която полицията на Сан Франциско се бе отзовала на обаждането му. Но късно през нощта, когато вече се унасяше в прегръдките на съня, си спомни, че при обаждането си бе пропуснал да съобщи адреса на бара.
Хана седеше в задната част на самолета, който вече се снижаваше за кацане в Аман, и обмисляше как да реши задачата, която сама си бе поставила.
В секундата, в която групата на посланика бе напуснала Париж, тя се бе върнала в ролята си на арабка. Обличаше се от глава до крака в черна абая, скриваше лицето си и оставаше само процеп за очите си. Отговаряше само на директно зададени й въпроси и никога не питаше нищо. Майка й не би оцеляла в подобен режим по-дълго от няколко часа.
Единственото хубаво нещо й се случи, когато съпругата на посланика я попита къде ще отседне, когато се върнат в Багдад. Хана обясни, че няма предвид нищо конкретно, понеже майка й и сестра й живеят в Кербала, така че явно не може да отиде при тях, ако иска да продължи да работи за посланика.
Едва бе завършила второто изречение, когато жената й предложи да отиде да живее у тях. „Домът ни и без това е прекалено голям — каза й тя, — въпреки прислугата.“
Когато самолетът кацна на летище „Кралица Алия“, Хана надникна през малкото прозорче и видя към тях да се задава голяма черна лимузина, по-подходяща за Ню Йорк, отколкото за Аман. От нея изскочи шофьор в сносен син костюм и със слънчеви очила.
Хана седна при посланика и жена му в задното отделение на лимузината и без повече бавене потеглиха направо към иракската граница.
Когато колата стигна до митническата бариера, момчетата отвън им махнаха с ръце да минават, сякаш границата изобщо не съществуваше. Изминаха към километър и половина и преминаха през втори пост, този път от страната на Ирак, където ги посрещнаха горе-долу по същия начин. След това поеха по магистрала с шест ленти, водеща към Багдад.