— Може би трябва да се омъжиш за него, за да не страда? — безрадостно се изсмя Слейд. — Не ставай такава глупачка.
Гневът пламна бързо, но беше също така бързо потиснат. Трудно може да се спори с логиката. Повече отчаяна, отколкото засегната, тя се загледа в една чайка, която кръжеше ниско над водата.
— Знам, че ако се омъжа за него, това в крайна сметка само ще причини страдания и за двама ни, особено ако чувствата му към мен са толкова дълбоки, колкото самият той смята.
— Не си сигурна, че те обича — измърмори Слейд, докато обмисляше другите причини, поради които Майкъл би могъл да иска тя да се омъжи за него.
— Сигурна съм, че поне така смята — отвърна Джесика. — Помислих си, че ако станем любовници, тогава…
— Мили Боже! — Улови я грубо за раменете. — Да не замисляш да предложиш тялото си като някаква утешителна награда?
— Недей! — Затвори очи, за да не вижда насмешката в неговите. — Изкарваш го толкова долно.
— Какво, по дяволите, си въобразяваш?
Със съвсем нетипичен за нея лекомислен жест, тя вдигна ръце.
— Опитът ми с мъжете е толкова беден, та си помислих… Ако му дам малко време, сигурно ще промени решението си.
— Глупачка — рязко я прекъсна Слейд. — Просто му кажи „не“.
— Сега пък го изкарваш съвсем лесно.
— Ти го усложняваш, Джесика.
— Така ли? — За момент отново сведе чело към коленете си. Ръката му измина половината разстояние до косите й, преди да се възпре. — Толкова си уверен в себе си, Слейд. Нищо не ме прави по-малодушна от хората, които обичам. При мисълта да го погледна отново, когато знам какво трябва да направя, ми иде да побягна.
Чувстваше, че се поддава на уязвимостта, която тя толкова рядко разкриваше. Нещо дълбоко в него напираше да се освободи, за да я утеши. Успя да го заглуши миг преди да е станало твърде късно.
— Няма да е първият мъж, чието предложение ще бъде отхвърлено.
Джесика въздъхна. Всичко, което тя казваше, губеше смисъла си веднъж изречено на глас — а всичко, което той казваше, имаше смисъл. Част от бремето падна от раменете й. Извърна се към него полуусмихната.
— А ти?
— Какво аз?
— Отхвърляли ли са предложенията ти?
Той си усмихна, доволен, че онзи отчаян поглед е изчезнал от очите й.
— Не… но пък и бракът никога не е присъствал в тях.
Джесика се изсмя с жизнения си гърлен смях.
— А какво?
Протегна се и улови кичур от косите й в ръка.
— Истински ли е този цвят?
— Това е отвратително невъзпитан въпрос.
— Каквото повикало, такова се обадило.
Ако отговоря на твоя, ти ще отговориш ли на моя?
— Не.
— В такъв случай, предполагам, че и двамата ще трябва да използваме въображението си — отново се изсмя Джесика и опита да се изправи, но ръката в косата й я задържа.
Присмехулната усмивка, която му отправи, бързо се стопи. Очите му бяха приковани в нейните — тъмни, напрегнати и поне веднъж напълно разбираеми. Желание. Горещо, наелектризирано, неудържимо желание. И тя усети привличането. За първи път изпита страх. Той ще вземе от нея нещо, което няма лесно да си върне обратно, ако изобщо успее да си го върне. Притегли я по-близо и тя оказа съпротива. Защитавайки се инстинктивно от неясното чувство на страх, Джесика постави ръце върху гърдите му.
— Не. Не това искам. — Да, да, точно това — казваха му очите й, въпреки че ръцете й го отблъскваха.
Само с едно движение се озова под него върху пясъка.
— Предупредих те, че няма да се отнасям с теб като с дама.
Устните му се спуснаха, завладяха я и я увлякоха. Страхът бе повлечен от лавината на страстта. При първия допир с него ответната реакция я връхлетя мигновено — дива и свободна. Джесика забрави какво може да изгуби и просто се отдаде на усещането си. Езикът му напираше, бавно изследваше, умело изкушаваше, докато устните му се притискаха в нейните с вълшебна настойчивост. Тя отвърна с безразсъдна готовност, с отчаяно искане. После той откъсна устни от нейните, за да ги зарее по лицето й, сякаш да попие вкуса на кожата й чрез самото усещане за допир.
Разяждана от нуждата отново да усети устните му върху своите, Джесика завъртя глава да ги потърси. И тогава, с внезапна страст, той заби устни в гърлото й, изтръгвайки стон. Пясъкът тихо изхрущя под нея, когато помръдна в желанието си мъчителната наслада, която й доставяше, да продължава до безкрай.
Ръцете й сами намериха пътя под пуловера му, после нагоре по вдлъбнатините и мускулите на гърба му и обратно по твърдата извивка на гръдния кош до стегнатата талия. Влажният въздух ухаеше на сол и море, примесен с едва доловимия мускусен дъх на страстта. Устните му отново безпогрешно намериха нейните, докато водата се разбиваше с гръм в скалите под тях. Почувства как устните му се раздвижват под нейните, макар че онова, което шепнеха оставаше нечуто. Само тонът — усещане за гневна безнадеждност — проникна до съзнанието й. Ръцете му се впуснаха да изследват с болезнена педантичност, започвайки от бедрата нагоре към гърдите. Там се задържаха, сякаш пленени от мекотата. Не усещаше слънцето, блеснало в затворените й клепачи, нито грапавия пясък под гърба си. Съществуваха само неговите ръце и устни.