— Страхотна съм в подреждането, ако реша да се захвана — заяви Джесика, пристъпвайки пред него. — И съм… — Дъхът й секна, когато Слейд я повали на земята зад малка купчина оголени скали. Чу кратко изсвистяване, като от удар на камък в камък. Преди да успее да си поеме въздух, той вече беше измъкнал пистолета. — Какво е това? Какво става?
— Не мърдай. — Изобщо не погледна към нея, само продължи да я задържа прикована под себе си, докато погледът му обхождаше брега. Очите на Джесика бяха приковани в оръжието му.
— Слейд?
— Намира се в горичката, на около трийсет метра вдясно от мястото, където сме сега — разсъждаваше той на глас. — Добра позиция. Няма да помръдне — поне за известно време.
— Кой? — запита тя. — За какво говориш?
За миг сведе очи към нея и я вледени със суровия, студен поглед, който беше виждала и преди.
— Мъжът, който току-що стреля по теб.
— Остана неподвижна и безмълвна като статуя.
— Никой не е стрелял, не чух…
— Има заглушител. — Слейд се помръдна, колкото да може да вижда по-ясно стъпалата нагоре по брега. — Професионалист е. — Ще чака да излезем.
Джесика си спомни странния звук, който чу, докато Слейд я поваляше на земята. Удар на камък в камък. Удар на куршум в скала. Обзе я някакво замайване, което замъгли погледа й, докато престана да вижда друго, освен сива пелена. Някъде в далечината дочу гласа на Слейд и се опита да пробие мъглата. Сърцето й биеше в ушите, когато отново успя да фокусира погледа си върху него. Продължаваше да се взира отвъд нея към стъпалата.
— … че знаем, че е там.
— Какво?
Слейд нетърпеливо сведе поглед към нея. По лицето й нямаше и следа от цвят. На фона на тази бледност очите й изглеждаха замъглени и разконцентрирани. Не може да й позволи лукса да изпадне в шок.
— Съвземи се и ме слушай — процеди грубо и улови лицето й в ръка. — Има вероятност да не е разбрал, че сме го разкрили. Сигурно си мисли, че сме се скрили, за да се любим. Ако са ме разкрили, щеше да се погрижи за мен, вместо да изчаква да те вземе по-добре на прицел. Сега трябва да направиш само едно нещо, Джес, разбираш ли?
— Само едно нещо — повтори с кимване тя.
— Да лежиш долу.
Тя нервно се изсмя.
— Звучи като много добра идея. Колко време смяташ, че ще трябва да останем тук?
— Ще стоиш, докато се върна.
Ръцете й се обвиха около него бързо и със силата на отчаянието.
— Няма да излизаш оттук! Ще те убие!
— Той иска теб — безстрастно изрече той и издърпа ръцете й от врата си. — Искам да направиш точно каквото ти казах. — Прехвърли се отгоре й и успя да смъкне якето и кобура за пистолета. Първо измъкна ризата от дънките си, после пъхна оръжието отзад на кръста. — Сега ще стана и след около минута ще тръгна към стъпалата. Той ще си помисли или че не ти е до игрички, или че сме приключили и ще се забавиш още малко.
Не се улови отново за него, защото знаеше, че е безполезно. Ще постъпи, както е решил.
— Ами ако те застреля? — запита глухо. — Страхотен бодигард ще си ми като мъртвец.
— Ако възнамерява, ще го направи в мига, в който се изправя — обясни й Слейд и отново улови лицето й в ръка. — Тогава ще ти остане поне пистолетът ми, нали?
Целуна я бързо и силно, преди да успее да проговори.
Стой долу, Джес. Ще се върна.
Изправи се безгрижно, все така загледан надолу към нея. Джесика преброи десет дълги безмълвни секунди. Сякаш целият й организъм функционираше на забавен каданс — мозъкът й, сърцето й, дробовете й. Дори и да дишаше, изобщо не го съзнаваше. Лежеше в някакъв вакуум от страх. Слейд й се усмихна — мигновено вдъхване на увереност, което не стигна до очите му. Вцепенена, тя се запита дали усмивката беше предназначена за нея, или за човека в горичката.
— Каквото и да става, стой, където си. — С тези думи, той се обърна и спокойно закрачи към стъпалата. Нехайно пъхна палци в джобовете си, сякаш всеки мускул по тялото му не беше напрегнат в очакване. Тънка струйка пот се стече надолу по гърба му.
„Страхотен бодигард ще си ми като мъртвец“. Думите на Джесика отново прозвучаха в главата му, докато полагаше усилие да се изкачва бавно по стъпалата. Наясно беше колко близо до целта бе онзи беззвучен куршум. С излизането си на открито поемаше голям риск не само за себе си, но и за Джесика.
Премерен риск, напомни си Слейд. Понякога трябва да поемеш риска. Преброи стъпалата — пет, шест, седем… Вече изглеждаше малко вероятно стрелецът да се цели в него. Щеше да изчака Джесика да излезе иззад скалите. Десет, единайсет, дванайсет… Ще го послуша ли този път? — помисли си във внезапен пристъп на паника. Не поглеждай назад! В името на Бога, не поглеждай назад! Оставаше само един начин да я спаси.