В мига, в който стигна горе, Слейд извади пистолета си и хукна към дърветата.
Килимът от сухи клонки ще го издаде. Слейд го прие и откъм добрата му страна — поне ще отклони вниманието на мъжа от Джесика. Пое на зигзаг към мястото, където беше забелязал бялото петно. Точно когато притичваше под един дъб, чу тъпия звук. Равнодушно изгледа парченцата кора, които се разлетяха покрай рамото му.
Близко, каза си наум. Много близко. Но мисълта му вече беше ясна. Мъжът трябва да е разбрал, че е провалил задачата си. Също както би трябвало да е разбрал, ако не му изневерява късметът, че полицията е замесена. Пистолетът на Слейд и знакът върху него ще разкрият на професионалиста всичко, от което се нуждае.
Слейд търпеливо зачака. Петте безкрайни минути станаха десет. Потта засъхна студена по гърба му. Никой от двамата мъже не можеше да помръдне безшумно, така че и двамата изобщо не помръдваха. Някаква птичка, подплашена от нахлуването на Слейд в горичката, отново се върна да кацне на клончето и запя жизнерадостно. Катеричка събираше жълъди на по-малко от три метра от мястото, където стоеше. Слейд изобщо не мислеше, а само чакаше. Буреносните облаци продължаваха да се трупат и напълно закриха слънцето. Сега в горичката беше студено и мрачно. Вятърът изплющя в измъкнатата му риза.
Чу се приглушено кихане и раздвижване на клонки.
Слейд моментално скочи по посока на звука, хвърли се на земята и се претърколи, щом за част от секундата зърна мъжа и пушката. Легнал по очи, той стреля три пъти.
Джесика лежеше, смразена от страх, по-леден и от вятъра, който духаше откъм морето. Това беше всичко, което чуваше — вятърът и водата. Някога обичаше тези звуци — ревящия вятър, придружен от гръмовното разбиване на водата върху скалите. Загледа се нагоре към небето и видя как облаците се трупат. С едната си ръка стискаше опустялото яке на Слейд. Кожата беше гладка и хладна, но успяваше да долови неговия мирис. Съсредоточи се върху това. Ако още може да усеща миризмата, значи той е жив. Ако го пожелае достатъчно силно и достатъчно дълго, той ще остане жив.
Твърде дълго! — крещеше съзнанието й. Твърде дълго продължава! Пръстите й се вкопчиха по-здраво в кожата. Каза, че ще се върне. Трябва да вярва в това. Докосна устни с върховете на пръстите си и установи, че са студени. Топлината, оставена от него, отдавна беше изчезнала.
Трябваше да му кажа, че го обичам, помисли си с отчаяние. Трябваше да му кажа, преди да тръгне. Ами ако… Не, няма да си позволи да мисли за това. Той се връща. Мъчително се размърда, колкото да може да вижда стъпалата.
Чу трите бързи последователни изстрела и се вцепени. Болката в гърдите я изтръгна от това състояние. Дробовете й крещяха за въздух. Замаяна, Джесика си заповяда да диша, преди да скочи и да затича. Страхът я правеше тромава. Два пъти се препъна нагоре по стъпалата, но само за да се втурне още по-решително и да влее допълнителни сили в краката й. Шмугна се в горичката, като се подхлъзваше по прекършените клонки и листа.
Слейд се извърна в мига, в който я чу. Беше бърз, но не достатъчно, за да й попречи да види онова, което беше решил, че не бива да вижда. Джесика спря безумния си бяг в прегръдките му, докато облекчението преминаваше в шок, а шокът — в треперене.
Като се проклинаше, той застана пред нея, за да препречи погледа й.
— Никога ли не слушаш?! — възкликна, после я притегли в ръцете си.
— Той… ти ли… — неспособна да довърши, тя затвори очи. Няма да вземе да повръща сега, заповяда си Джесика. Няма да припада! Едно от копчетата на ризата му се беше забило в бузата й и тя се съсредоточи върху болката. — Не си ли ранен?
— Не — лаконично отвърна той. Тази част от живота му не трябваше изобщо да стига до нея, изруга се той. Трябваше да се погрижи за това. — Защо не остана на брега?
— Чух изстрелите. Помислих, че те е убил.
— И много щеше да помогнеш и на двамата, като дотърчиш тук. — Отдръпна я от себе си, погледна лицето й и отново я притегли обратно в прегръдките си. — Вече всичко е наред.
За първи път в тона му прозвуча нежност и обич. Това я разчувства, така както виковете и гневът му никога не бяха успели. Започна да плаче със силни, задъхани ридания, докато пръстите на едната й ръка мачкаха ризата му, а в другата продължаваше да стиска неговото яке.
Без да проговори, той я поведе към края на горичката. Седна на тревата, после я притегли в скута си и я остави да се наплаче. И тъй като не знаеше какво друго да направи, продължи да я люлее, да я милва и да й шепне успокояващи думи.