Беше толкова крехка. Почти се боеше, че може да се счупи, ако упражни и най-малкия натиск. Какво да правя с нея сега? — запита се той, когато опря буза в косата й. Знаеше как да се справя с яростта й. Можеше да се оправи дори когато избухваше в порой от сълзи. Но какво да прави, когато е напълно безжизнена и изцяло разчита на него? Търсеше от него утеха, която не можеше да й даде, чувство, което се ужасяваше да й предложи.
— Джес, не се измъчвай така. Не мисли за това няколко дни. — Повдигна брадичката й и очите им се срещнаха. Видя в нейните доверие и молба. — Позволи ми аз да се погрижа за теб — чу се да казва. — Искам да се погрижа за теб. — Преди да осъзнае, че е помръднал, устните му намериха нейните. Слабостта й го размекваше. Да я предпази от болката, да я защити от болката му се струваше единствената цел. — Мисли за мен — прошепна тихо, несъзнателно изричайки мислите, които препускаха в главата му. — Мисли си само за мен. — Слейд я притегли по-близо към себе си. — Кажи ми, че ме желаеш. Нека чуя как го казваш.
— Да, желая те. — За момента нямаше сили да предложи в отговор нищо друго, освен покорство, но то бе достатъчно и за двамата. В неговите прегръдки почти успяваше да забрави кошмара на действителността.
Взе ръцете й и зарови устни първо в едната длан, после в другата. Това я изненада толкова, че й подейства по-скоро отрезвяващо. Слейд не беше мъж на нежностите или на обичайните романтични жестове. Докато по ръката й пробягваха тръпки, Джесика осъзна, че нейната слабост и отчаяние правят трудната му задача невъзможна. Оказа се, че е бил по-умен, отколкото сам разбираше, като я помоли да мисли за него. Ето защо тя изправи рамене и му се усмихна.
— Бетси страшно се ядосва, когато трябва да изчаква с храната.
Доволен, той отвърна на усмивката.
— Гладна ли си?
— Да — излъга тя.
Джесика успя да хапне малко, макар че храната заплашваше да заседне в гърлото й. Съзнавайки, че Слейд я наблюдава, тя полагаше усилие да се преструва, че яденето й харесва. Говореше — без никаква връзка — за всичко друго, но не и за онова, което занимаваше ума й. Твърде много теми на разговор можеха да я върнат обратно към магазина, към Дейвид и Майкъл. Към мъжа в горичката. Джесика се улови, че съзнателно избягва да погледне навън през прозореца. Това само щеше да й напомни, че е затворник в собствения си дом.
— Разкажи ми за семейството си — помоли го с почти отчаяна настойчивост.
Като реши, че ще е по-добре да се поддаде на преструвките й, вместо да настоява да яде или да почива, Слейд й подаде сметана за кафето, което беше оставила да изстива.
— Майка ми е кротка жена — от онези хора, които говорят само когато имат нещо да кажат. Харесва разни дреболийки, като онази фигурка, която купих от магазина ти, и шарени стъкълца. Свири на пиано — миналата година отново започна да взема уроци. Единственото нещо, за което изобщо е настоявала, беше двамата с Джанис да се научим да свирим.
— Свириш ли?
Слейд долови изненадата в гласа й и малко се нацупи.
— Лошо — призна той. — Накрая вдигна ръце от мен.
— Какво мисли за… — Джесика се поколеба, после взе лъжичката, за да разбърка кафето си. — За това, с което се занимаваш.
— Не казва. — Наблюдаваше я как отново и отново движи лъжичката в кръг, докато в чашата се образува малък водовъртеж. — Не мисля, че е с нещо по-лесно да си майка на ченге, отколкото жена. Но се справя. Винаги се е справяла.
Джесика кимна и побутна недокоснатото кафе встрани.
— А сестра ти, Джанис… каза, че е в колеж.
— Иска да стане химик — изсмя се смутено. — Повтаря го още от първия й урок по химия в гимназията. Трябва да я видиш как смесва разните дози. Това високо, слабичко момиче с нежни очи и красиви ръце — изобщо няма вид на прословутия откачен химик. Взриви банята ни, когато беше на шестнайсет.
Джесика се засмя — може би за първи път истински смях от двайсет и четири часа.
— Наистина?
— Малка експлозия — включи се Слейд, доволен да чуе тихия гърлен звук, който до предния ден беше неотделима част от нея. — Домоуправителят не се впечатли особено от обясненията й за нестабилните съединения.
— Мога да го разбера — отвърна Джесика. — В кое училище е?
— Принстън. Получи частична стипендия.
Но дори и с нея, помисли си Джесика, таксата сигурно гълта доходите му. Колко ли печели едно ченге? — почуди се тя. Недостатъчно, отговори си веднага. Съвсем недостатъчно, за да се компенсира рискът. Писането му остава на заден план след образованието на сестра му. Джесика се загледа в студеното кафе в чашата си и се запита дали Джанис Слейдърман разбира колко много е готов да пожертва брат й заради нея.