Никакво, каза си Джесика. Преди да стигне до края на първа глава, вече бе забравила за причините, поради които настояваше да чете, макар че основната й цел бе постигната — сега познаваше Слейд по-добре.
Той притежаваше дълбочина на възприятията, която само бе доловила, способност за вникване в човешките характери, на която едновременно завиждаше и се възхищаваше. И в писането, както и в устната си реч, беше пестелив на думи — но в книгите му съкровените мисли излизаха на повърхността. Може и да спестява собствените си чувства, но героите му притежаваха широка гама от емоции, чиито корени се подхранваха от създателя им.
Освен това, продължи размишленията си Джесика, не е била права, когато веднъж му каза, че не познава жените. Познава ги, и то прекалено добре, каза си тя, докато пръстите й разсеяно си играеха с върха на една от страниците. Колко ли е успял да види от онова, което тя вярваше, че е само лично нейно?
Знае ли, че го обичам? Инстинктивно погледна към вратата, която свързваше спалнята с малката всекидневна. Слейд продължаваше да удря по клавишите. Не, беше сигурна, че няма представа колко дълбоки са чувствата й. Нито пък, помисли си с лека усмивка, че е решена да не му позволи да изчезне от живота й, когато приключи всичко това. Ако знаеше, щеше да я държи на разстояние. Предпазлив мъж, заключи тя. Слейд е много предпазлив мъж. Когато почувства, че животът отново й принадлежи, ще се позанимае малко с него.
Стана и се приближи до вратата. Беше обърнат с гръб към нея, а светлината падаше върху ръцете му. От стойката на раменете и наклона на главата му можеше да съди, че е силно съсредоточен. Не желаеше да го смущава и затова изчака, подпряна на рамката на вратата. В пепелника до ръката му димеше забравена цигара. Чашата с кафето беше празна, но подносът с вечерята стоеше недокоснат. Подобно на Бетси, изпита желание да го смъмри, задето е пренебрегнал храната.
Точно така ще бъде — каза си с внезапна яснота, — когато кошмарът остане зад нас. Той би могъл да работи тук, а аз ще чувам звука от машината, когато се връщам от работа. Понякога ще става да работи посред нощ и ще затваря вратата, за да не ме събуди. В неделните утрини ще се разхождаме по брега… ще наблюдаваме огъня в дъждовните следобеди. Един ден, помисли си тя и затвори очи. Това би могло да се случи един ден.
Слейд въздъхна отчаяно и спря да пише. Едната ръка посегна да разтрие схванатия врат. Каквото й вдъхновение да го бе обзело през последните три часа, то внезапно изчезна и го свари неподготвен. Посегна автоматично към чашата с кафе, но само за да установи, че е празна. Може би, ако слезе да вземе още, потокът от думи ще се върне. Точно когато обмисляше тази идея, Джесика се приближи до него.
Обви ръце около врата му и облегна лице на главата му. Любовта препускаше шеметно през нея. Притисна го силно, преглъщайки думите, които се боеше, че не е готов да чуе. Имаше други, които искаше да изрече най-напред.
— Слейд, никога не преставай да правиш това, за което си създаден.
Без да е сигурен в смисъла на казаното, той погледна току-що написаните думи.
— Колко прочете?
— Всичко, което ми даде, но не е достатъчно. Кога ще свършиш? О, Слейд, прекрасно е! — продължи Джесика, преди да е успял да проговори. — Такова красиво творение! Всичко — думите, чувството, хората.
Слейд се извърна, за да може да вижда лицето й. Не желаеше баналности, не и от нея. Очите й горяха въодушевено, докато неговите оставаха спокойни и предпазливи.
— Защо?
— Защото разказваш задълбочено една история за хора, които всеки от нас би могъл да познава. — Разпери пръсти в търсене на думи, които да го удовлетворят. — Защото ме кара да плача, да настръхвам и да се смея. Имаше някои моменти — онази сцена на паркинга в седма глава — които не исках да чета. Беше тежко, грубо. Но трябваше да го прочета, макар че ме болеше. Слейд, никой, който го прочете, няма да остане равнодушен. — Отново постави ръце на раменете му. — А не пише ли точно заради това един писател?
Очите му и за миг не се откъсваха от нейните. Чакаше и претегляше онова, което виждаше в тях, с думите й.
— Знаеш ли — изрече внимателно, — мисля, че до този момент не си давах сметка какъв риск поех, като ти дадох да го прочетеш.
— Риск — повтори тя. — Защо?
— Ако беше останала равнодушна, не съм сигурен дали щях да мога да го завърша.