Лунната светлина обля лицето му и освети мълниеносната усмивка. Джесика усети как сърцето й подскача в гърлото. Не трябва ли вече да е свикнала с него? Непостоянните настроения, внезапните приливи на момчешка закачливост в този понякога прекалено сериозен мъж? Тялото му беше стегнато и гъвкаво, източено като на плувец, мускулесто като на боксьор в лека категория.
Той ще се погрижи за теб, успокояваше я разумът й. Просто се довери. Но имаше и гънки на умора и напрежение, които лунната светлина също подчертаваше. И ти се грижи за него, допълни мислено. Усмихна се и протегна ръце към него.
— Идвай в леглото! — заповяда му тя.
Слейд легна до нея и я притегли към себе си. Нямаше го необузданото физическо желание да я притежава. Вместо това почувства приятелска близост, много по-драгоценна, защото се появяваше твърде рядко. Тя се сгуши гальовно в него, готова да утеши, но и да получи утеха.
Джесика лежеше неподвижна, нагаждайки дишането си, така че да стане дълбоко и равномерно, докато го усети, че се унася. С отворени очи и застрашително напиращ на ръба на съзнанието й страх, тя наблюдаваше как лунната светлина трепти върху рамото му, докато се издига и спуска. Преди да заспи, светлината вече дрезгавееше в предвестие на зората.
Телефонът иззвъня и прекъсна неспокойния му сън. По челото му блестяха капчици пот. Със свито сърце вдигна слушалката.
— Ало?
— Времето ти изтече.
— Трябва ми още — изрече бързо. Знаеше, че слабостта изобщо няма да бъде толерирана, и затова преглътна треперенето в гласа си. — Още два-три дни… Не е лесно да стигна до тях, когато къщата е пълна с хора.
— Трябва ли да ти напомням, че не ти се плаща, за да правиш само онова, което е лесно.
— Опитах да ги взема предната вечер… едва не ме хванаха. — Небрежността още по-малко от слабостта, помисли си бързо и облиза устни. — Джесика… Джесика не се чувства добре. — Посегна за цигара, за да успокои нервите си. Трябва да мисли бързо и спокойно, ако иска да остане жив. — Не смята да идва в магазина. След ден-два ще мога да я убедя да замине за по-дълго. Ще ме послуша. — Дръпна жадно от цигарата и се помоли това, което казваше, да е истина. — Когато тя няма да е в къщата, ще мога да взема диамантите, без да поемам никакъв риск. — По горната му устна изби влага и той я избърса с опакото на ръката си. — Ще ги имаш в края на седмицата. Няколко дни не са от значение.
В слушалката прозвуча тежка въздишка, която го вледени.
— Пак грешиш… твърде много грешки, млади приятелю. Помниш ли съдружника ми в Париж? И той допусна грешки.
Телефонът се плъзна мокър в ръката му. Спомняше си мъжа, когото бяха открили, влачен от Сена.
— Довечера — изрече отчаяно. — Довечера ще ги имам.
— В десет вечерта в магазина. — Замълча, за да се увери, че оръжието на страха е свършило работата си. Лекото, подплашено дишане му доставяше удоволствие. — Ако се провалиш и този път, няма да бъда толкова… разбран. Справяш се много добре, откакто работиш за мен. Не искам да те губя.
— Ще ги донеса. После искам… искам да изляза.
— Ще го обсъдим. В десет. — С леко изщракване, връзката беше прекъсната.
Девета глава
Умът и тялото на Слейд се пробудиха в един и същи миг. Луксът да изплува бавно от съня беше нещо, от което се бе лишил от много години. Налагаше се да усъвършенства способността да заспива бързо и леко и да се събужда също толкова бързо, готов за действие. С нетърпение очакваше да дойде времето, когато ще изостави този си навик, но без да вярва особено, че някога наистина ще успее.
По ъгъла на слънчевите лъчи разбра, че е още рано, но все пак погледна към часовника над камината. Тъкмо минаваше седем. Четирите часа сън бяха свършили точно това, което се очакваше от тях.
Обърна глава и погледна надолу към Джесика. Бледосините петна под очите й го накараха да се намръщи. Макар че според изчисленията му беше спала поне осем часа, сенките изглеждаха по-дълбоки дори от предишния ден. Днес ще се погрижи да си почива повече — дори ако трябва да пусне приспивателно в кафето й. И да хапне нещо — дори ако трябва да я храни насила. Не можеше да гледа как се топи пред очите му.
Въпреки че съвсем леко раздвижи матрака, докато се отдръпваше от нея, ръката й улови по-здраво рамото му. Очите й се отвориха.
— Поспи още малко — нареди той и докосна устните й със своите.
— Колко е часът? — Гласът й бе дрезгав и замаян, но ръката й стискаше уверено рамото му.
— Рано е.
— Колко рано?
— Много рано. — Наведе се да положи още една бърза целувка, преди да стане, но тя го притегли към себе си.
— Много рано за какво?